Когато Васко бе малък, мечтаеше да научи сто езика. Другите му се присмиваха и го питаха:

– За какво ти са? Научи един, два, …. десетина. Сто са много.

– Искам на тези езици да разкажа на хората какво е направил за тях Исус Христос, – отговаряше сериозно на присмехите Васко. – Ако човекът отсреща не ме разбира, как ще повярва в спасителното дело на Божия Син?

Минаха години. Васко знаеше два-три езика и на още пет можеше да разкаже Евангелската вест. Толкова му бяха силите.

Един ден той видя един кореец да проси пред търговския център. Колко жалко корейския не бе между езиците, които можеше да използва.

Просякът също не знаеше български, нито можеше да обясни как е стигнал до тук. Той не искаше пари, нуждаеше се от храна.

За това не бе нужен някакъв специален език. Очите на корееца говореха красноречиво за това.

Васко хвана мъжът за ръка и го заведе в едно заведение. Там му поръча супа и хляб.

Мъжът сложи длан на сърцето си и леко наклони глава напред.

Васко го потупа по рамото и си помисли: „Заради Теб, Господи“.

По-късно, когато крачеше към дома си, младият мъж осъзна, че това бе най-добрата му проповед.

Катя чу как възрастните си говореха за по-малкият ѝ брат:

– Какво да се прави? На Стоян му е вързан езика.

И тя си представи нещо вързано в устата на брат ѝ.

– Глупости, – каза си тя. – Такова нещо не съм видяла в устата му. Има си език и зъби, както всички.

Един ден не се стърпя, доближи се до майка си и тихо я попита:

– Какво означава да си с „вързан език“?

Майка ѝ веднага се досети, че пак е подслушвала, но нищо не е разбрала.

– Това е състояние, в което някой се е родил – и тя погали дъщеря си по главата. – Това му пречи да се храни, но още по-лошо е, че го възпрепятства да говори.

– Питах чичо Сашо комшията. И той ми каза, че става въпрос за човек, който е срамежлив и не му достигат думи да говори, – смутено обясни Катя.

– Е, понякога като не знаем какво да кажем, ни се смеят, че ни се е вързал езика, – усмихна се майка ѝ.

– Какво ще стане със Стоян? – попита притеснено Катя сещайки се за малкия си брат.

– Не се тревожи за него. Предстои му операция и се надявам всичко да свърши благополучно, – успокои я майка ѝ.

– А аз какво да правя, за да не ми се „връзва езика“?

– За това ни помага Божия Дух. Той ни утешава и ни помага да оформим болката, объркването и разсеяността си с ясни думи, които се движат от сърцата ни към Бога и другите хора.

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Васил се надигна от стола и погледна към Дамян. Усмихна се и хвърляйки един поглед към масата каза:

– Почват постите. Какво ще кажеш по въпроса?

– Телесният пост е само първата стъпка към истинския.

– Повечето твърдят, че постът е само само въздържане от храна. Други постят като не ядат и не пият вода. Трети не ядат блажно. Къде е истината? – попита Васил.

– Истинският пост е отстраняване от злото, обуздаване на езика, отказ от гняв, усмиряване на похотите, спиране на клеветите, лъжите и лъжесвидетелствата, – поясни Дамян.

– И каква е целта на всичко това? Постът не е ли една обикновена диета?

Дамян Повдигна вежди нагоре и доразви мисълта си:

– Постът не е цел, а средство за отвличане на вниманието ни от желанието да угаждаме на тялото си. Той спомага да се концентрираме и да помислим за душата си.

– Добре, а какво не е позволено да се яде по време на поста? – настояваше на своето си Васил.

– Да се изяждаме един друг ……

И двамата се разсмяха.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.