Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.

Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.

Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?

Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.