Архив за етикет: думи

Безпощадна критика

imagesВ деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Кой е отговорен за бъдещето

indexХората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Родила се не на време

indexРени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Най-принципните футболни съдии

1425031300_hohotok.net_3_1425016384_arbitrudalilЧервеният картон във футбола е много тежко наказание. Но чрез него се отстраняват не само футблисти.
В историята на световния футбол има два известни случая, когато съдии сами са се отстранили от футболен мач. Тези двама съдии, са показали удивителна принципност, по различно време, обслужвайки  мачовете на нисшата английсла лига.
Анди Уайн през 2005 г. свирел на мача между клубовете на „Peterborough North End“ и „Royal Mail“. В един от случаите вратарят на „Peterborough North End“  Ричард Макгаффин не се съгласил с решението на съдията, зачел гол в неговата врата. Разярен отбранител на вратата се нахвърлил на съдията и използвайки нецензурни думи, се опитал да му докаже, че не е прав.
Чувайки гневната реч на футболиста, съдията го блъснал настрани и започнал не по-малко агресивно да доказва, че е прав. Работата могла да стигне до бой, но за голяма радост съдията се осъзнал навреме, извадил червен картон за себе си и напуснал полето.
Били минали само 63 минути от срещата. Но мача бил прекратен, защото нямало резервен съдия.
Своята постъпка Анди Уайн обяснил така:
– Моите действия бяха абсолютно непрофесионални. Ако това беше направил някой футболист, щях да го изгоня веднага от полето, но тъй като тава направих аз, трябваше да си тръгна.
Мелвин Силвестър, колега на Уаин, също се оказал толкова невъздържан. Той свирел на мача между „Саутгемптон Армс“ и „Херстборн Тарант Бритиш Легион“. Един от футболистите непрекъснато провокирал съдията и леко го побутвал по гърба. В един от тези моменти нервите на Силвестър не издържали и съдията демонстрирал добра техника на юмручен бой. След няколко негови удара, футболиста паднал в нокаут.
Осъзнавайки какво е направил Мелвин Силвестър дал на себе си червен картон и си тръгнал.
В този случай мача не бил прекратен, защото един от зрителите се оказал футболен съдия.
След мача Мелвин бил извикан на заседание на футболната федерация, където казал, че футболистът го е провокирал.
– Той ме буташе отзад, а аз му отвърнах с удар. След това той още веднъж ме наруга и аз избухнах.
Съдията бил признат за виновен. Бил глобен с 20 фута стерлинги и го отстранили да не съдийства на мачове за срок от половин месец. Самият Мелвин Силвестър сметнал наказанието за твърде строго и бил силно възмутен.

Когато съвеста заговори

imagesУчениците влязоха шумно в училище и всеки се устреми към класната си стая.
А ето го и Валери. Огомен дългуч, който повтаряше 8-ми клас. Силвия беше нова ученичка, дошла наскоро в училище. Тя беше седмокласничка.
Валери се лепна за нея.
„Сигурно си мисли, – каза си Силвия, – че като съм нова и си мълча, може да издевателства над мен. Да подхвъля закачки след мен, да ми подлага крак, за да ме спъне или да ме замеря с дъфка, която може да се лепне за косата ми“.
В училището всички се страхуваха от Валери. Може би защото беше висок и як. Затова, когато се лепна за Силвия, никой не се застъпи за нея. Тя трябваше сама да реши проблема си.
Валери започна да я дразни, думите му бяха обидни и я изгаряха. Тя се обърна срещу него и го заплю. От къде събра толкова смелост, за да го направи и тя не разбра. Ако го беше ударила с малките си юмручета, това щеше да бъде като ухапване от комар за огромното му тяло. Но Силвия го удари по най-уязвимото му място, неговата душа.
Спаси я само звънеца, за влизане в час. Но всички знаеха, че в следващото междучасие ще бъдат свидетели на ответния удар на Валери за това, че беше унизен пред всички.
След като свърши часът Валери приближи Силвия. Наоколо групирайки се, ученици започнаха да си шушукат очаквайки развръзката. Силвия изтръпна. Но когато го погледна в очите, видя нещо необичайно, което беше станало през последните 45 минути.
Валери протегна ръка към Силвия и каза:
– Извинявай, че се държах грубо с теб. Ако някой те закачи, обади ми се, ще му дам да се разбере. Тук всички са страхливци и подлеци…
Силвия беше поразена. Този глупав повтарач, протегна грубата си лапа и ѝ поиска прошка, невероятно.
Тя сви ръмене и му подаде ръка.
Сега Силвия можеше спокойно да върви по коридора на училището, той не ѝ изглеждаше толкова страшен и тъмен, само защото на Валери му бе проговорила съвестта.