Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

В катедралата цареше трескаво вълнение. Жените си вееха пред лицата с каквото намерят и шепнаха възбудено, а мъжете пристъпваха от крак на крак от нетърпение. Всички очакваха с безпокойство проповедника. За него бяха чували, че докато проповядвал ставали чудеса.

Свещеникът застана на амвона. В очите му блестеше увереност. Стисна здраво краищата на амвона и каза:

– Нашата проповед днес ще бъде върху двадесета глава от Книгата на Йеремия.

Гласът му бе силен и отекващ, но изненадващо носов и пронизителен. Свещеникът поклати тъжно глава и сведе лицето си, сякаш бе засрамен.

– Аз станах за присмех цял ден, всички се подиграват с мене, защото словото Господно ми става причина за позор и присмех., – той вдигна лице нагоре, сякаш се взираше право в Бога. – Неговото слово стана в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми. Уморявам се да го задържам,  …. но не мога.

Свещеникът погледна към хората.

– Въпреки, че ми се присмивате не мога да крия повече Божието Слово. Думите Му така ярко пламтят в мен, че ако не заговоря, ще изгоря в огъня им. Чуйте Господното слово и добре си помислете. Този град е станал свърталище на крадци, разврат и кръвопролития. Идват страшни времена и вие ще бъдете бедни и окаяни.

Гласът му стана по-дълбок и набра сила. Въздухът трепереше от смайващите му изобличение.

– О, вие прелюбодейци, содомити и развратници! Децата ви жестоко ще бъдат наказани. Ще ги влачат по улиците и ще ги смазват от бой, но Бог ще остане глух за жалостивите им стонове.

В храма повечето се разхлипаха. Мъже и жени заровили лица в дланите си ридаеха.

Една от жените разгневена, вдигна глава и извика:

– Как смее! Бог чува плача на невинните чада! Как може да изрече такива ужасни думи?

Гласът ѝ бе заглушен от стоновете край нея. Един мъж я побутна с лакът и ѝ каза:

– Госпожо, не предизвиквайте допълнително гнева на Бога – и смирено наведе глава.

– О, Боже, – извика още по-силно свещеникът.

Той притисна лице до събраните си длани. Силно се разрида. След това вдигна обляното си със сълзи лице към небето и заговори:

– Аз съм само един смирен свещеник. Не съм молил за твоето благоволение. Не жадувам да ми пращаш видения. Покорно се подчинявам на волята ти. В Твое име желая да претърпя страданията на Йеремия.

Свещеникът устреми поглед към хората и гласът му внезапно омекна:

– Плача неутешимо също като вас …. за децата. Ридая за бедствията, които ни очакват. Колко дълго още ще грешим? Колко дълго ще обиждаме Бога,  преди да изсипе върху нас справедливия си гняв? Като любящ баща, Той досега въздържа десницата си. Но ако чедата му продължават да живеят в грях, за тяхно добро Бог ще въздаде тежко наказание.

Свещеникът се обърна към жените:

– Вижте се жени. Вие с вашите блестящите накити увиснали на вратовете ви и обеците на ушите ви. Ако само една от вас се разкае за суетата си, колко бедни биха се нахранили. Вижте кадифето, броката, коприната и всичко, което краси телата ви. Ако се облечете по-просто за да угодите на Бога, колко много можете да спасите от глад.

Изобличението на свещеникът не подмина и мъжете.

– А вие, мъже, с вашата ненаситност и пиянство. Ако останете само в обятията на съпругите си Божието царство ще се умножи. Ако дадете пари на бедните, никой в този град няма да гладува. Откажете се от алкохола, така няма да има дразги и побоища. Оставете земните богатства и търсете Божията милост.

Свещеникът наведе глава и започна да се моли:

– Велики Боже, отвърни сърцата ни от греха и ги обърни към Теб. Пощади ни от мъките, които чакат онези, които не следват твоите закони.

Тук там се чуваха още стонове и плач. Хората се молеха и покайваха за греховете си, очаквайки Божията милост да се излее върху тях.