Групата се бе събрала около преподавателя си. На тях съвсем не им се искаше да свършва този курс. Повечето бяха навели тъжно глави надолу, защото малко преди това той им бе казал, че курса е свършил.

–  Ще проведете ли друг курс? – попита директно Сийка.

Петров се засмя.

– Радвам се, че така високо оценявате времето, което сме прекарали заедно. Но завършването на курса ви дава възможност да продължите да се учите сами  и да израствате много по-бързо, отколкото преди, когато дойдохте тук.

– Знаете ли, – обади се Тихомир, – през последните две седмици аз научих много повече, отколкото ….. през целия си живот.

Петров махана с ръка и каза.

– Човек много често разчита на някой учител или курс, който му допада или му се е сторил полезен. Но това забавя личния му напредък. Мнозина не осъзнават негативните резултати от това, да се влюбиш в дадена практика, която работи добре при тях.

– Как може практика или научено, които ти помагат, могат да имат негативен  ефект? – попита Минко.

– Когато един човек реши да обучава едно дете на нещо, – каза Петров, – той го води за ръка, обяснявам му как да го направи, показва му. Детето веднага се увлича, но тогава, този който го е обучавал, трябва да се отдръпне.

Всички бяха изненадани от думите на ръководителя на курса, но никой не се обади.

– Добрият учител, – продължи Петров, – остава само детето без ограничения и напътствия. Тогава детето постига най-добри резултати, защото е изпробвало нови методи и техники, които са му хрумнали, докато е работило.

– Но курсът ни е като недовършен, – изрази недоволството си Румен.

– Ако учителят покрие всички аспекти, – засмя се отново Петров, – ученикът ще се пресити и ще изгуби ентусиазъма си за учене. Така ще бъде спрян стремежът му към овладяване на знанията.

– А как се стига до стремежа към знанията? – попита Дора.

– Стремежа към знанието, – каза Петров, – имат тези, които търсят извън обучението си, движени от желанието да овладеят мъдростта. Ако продължавате да идвате на нашите събирания, ние ще предъвкваме това, до което сме достигнали и ще буксуваме на място.

Тъжно им беше, че ще се разделят, но разбираха, че това е за тяхно добро.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Още сутринта Пламена каза на Христо:

– Не си добре. Трябва да отидеш на лекар.

И как щеше да е добре, когато още не бе предал ръкописа на обещаната книга на издателя си? В къщи всички търпяха неговото мърморене и цупене, въпреки че с нищо не го бяха заслужили.

Днес Христо имаше среща с един стар негов познат. Той очакваше, че след тази среща книгата му ще потръгне.

Когато Добромир го видя, разбра, че приятелят му е много разстроен и подтиснат.

– За книгата ли се тревожиш? – попита го Добромир. – Не намери ли някоя вълнуваща история, за герой от разузнаването или за пътешественик във времето?

Христо надигна безпомощно рамене.

– А какво ще кажеш за крадец на мумии?

Този път Христо изобщо не реагира.

– Явно този път сериозно си я закъсал.

– Звучи великолепно, благодаря за насърчението.

– Е, „сериозно закъсал“ не е чак толкова лошо.

– Наистина ли мислиш така? – иронията пулсираше във думите на Христо.

– Когато човек се намира в подобно положение, означава, че му се дава нова възможност. Има само два варианта за теб. Да се откажеш от книгата си или да се опиташ да достигнеш ново ниво на знание.

– Звучи доста лесно, – бледа усмивка премина през лицето на Христо.

– „Сериозно закъсал“ има едно предимство. То ти осигурява време да се огледаш в околния свят. Отговорът обикновено не е далече.

– Виж, – някак примирено каза Христо, – търсих наоколо, вглеждах се, но всичко е толкова естествено. Нормални хора са заети с обикновени неща.

– Че в това няма нищо лошо, – възкликна Добромир.

– Нормалното е твърде обикновено, – опита се да обясни Христо. – А книгата трябва да забавлява, да задържа вниманието на човека.

– Ти какво се мъчиш да направи за хората, – попита Добромир, – да им помагаш в живота или да ги забавляваш?

– И двете, – натърти Христо. – Ако книгата не е достатъчно забавна, хората ще я захвърлят и посланието ми няма да стигне до тях.

– Това е така, – съгласи се Добромир, – но в същото време обикновения живот може да бъде и забавен. Просто не трябва да го пропускаш.

Христо още не осъзнаваше как може от обикновеното да направи забавно, но измърмори:

– Ще опитам.

Група ентусиазирани родители обсъждаха списък от качествата, които трябваше, според тях, да притежават децата им. Те бяха изписали цели 20 точки.

В тях бяха включени: да вярват в Бога; да притежават мъдрост, здрав разум и да умеят да разбират хората; да благодарят за всичко; да се радват на живота; да са финансово грамотни, да са отговорни; да имат висок морал.

Около тази точка се развихри мощна дискусия.

– Да бъде „с висок морал“, – почеса се по главата Петров, – не е ли някак двусмислено? Не може ли да се посочи нещо по-точно?

– Тогава вместо морал нека напишем почтеност и принципност, – предложи Семерджиева.

– Да ги запишем в две отделни точки, – обади се Белев.

– А това не са ли определения на едно и също нещо? – попита Сотиров.

Повечето бяха на мнение, че са едно и също нещо. Дори Пенчева беше започнала да задрасква „почтеност“ от списъка.

– Не, – скочи Симеонов, – тези думи не означават едно и също нещо. Те имат корено различно значение.

– Е, щом ще ги вписваме и двете, – каза Пенчева, – моля да поясните, господин Симеонов, каква е разликата между тях.

Когато питаха Симеонов какво работи, той често се шегуваше, че е „археолог на човешките склонности“, а когато искаха да поясни какво е това, отговаряше:

– Уеднаквявам мислите на хората, така че да се движат заедно в едно направление, за да постигнат успех.

Той изчакваше хората да помислят и да се изкажат на глас разсъжденията си, а след това ги побутваше в правилната посока, ако бяха излезли извън релсите.

След реакцията му групата очакваше да чуе, какво той ще им предложи.

– Какво е почтеност? – започна Симеонов с въпрос. – Ако една банка е почтена, тя ще вдъхва доверие на клиентите си. Почтеността е човешко качество. На почтения човек всички му имат доверие. На него може да се разчита.

– Но каква е тук връзката с морала? – попита Петров.

– Моралният човек не лъже, не краде, не …..-  спря за малко Симеонов, – но човек може да бъде морален и ако не върши абсолютно нищо. Ако моралът изисква да не се вършат нередни неща, принципността означава съзнателно и активно да вършиш това, което трябва.

– Да, разбрах какво искате да кажете, – обади се Сотиров. – Например, ако видя, че някой върши нещо нередно, но не участвам в него, аз съм морален човек. Но ако издигна глас против нередността, ставам автоматично принципен.

– Истинската принципност, – каза Симеонов, – е рядко качество, но то може да издигне един обикновен човек на по-високо стъпало. На един почтен човек може да се има доверие, но му е необходима принципност., за да пристъпи напред и да извърши това, което трябва.

Всички се съгласиха, че почтеност и принципност са необходими на децата им и ги остави в списъка, като две различни точки.

Списъкът бе готов, сега оставаше най-трудната част, всички тези изброени качества да се реализират в децата.

Ако ти си родител, вярвам, че ще се съгласиш, че това никак не е лесно……

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.