Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

Когато Александър Дюма пише „Тримата мускетари“ под формата на сериал в един вестник, в договора с издателя било уговорено плащане на напечатан ред от ръкописа.

За да увеличи хонорара си Дюма измислил слугата на Атос , който нарекъл Гримо. Този допълнителен герой говорел и отговарял на всички въпроси с едносрична дума, в повечето случаи с „да“ или „не“.

Продължението на книгата, озаглавено „Двадесет години по-късно“ вече се заплащало по дума и Гримо станал малко по-приказлив.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?

Съществува психически феномен, обратен на дежа вю, наречен жаме вю.

Той се заключава във внезапно усещане за това, че се срещаш със ситуация или човек за първи път, но в действителност са ти добре познати.

Но ако дежа вю е изпитвал всеки от нас, жаме вю се среща много рядко и може да е признак за сериозно психическо разтройство.

Наред с тях може да се постави и феномена преске вю, добре познато състояние, когато не можеш да си спомниш позната дума, която ти „се върти на езика“.