Храната не е зло, а лакомията. Раждането на деца не е лошо нещо, а блудството. Грешни са не парите, а сребролюбието. В прославянето няма зло, а в тщеславието.

В природата няма зло, но то се изявява при злоупотреба, проявяваща се при неестествено изпълнение на обикновените действия.

Оказва се, че в природата няма нищо, което може да се смята за зло само по себе си. Злото се ражда при неправилно използване на неща, които са добри и полезни.

Брадвата е направена за сечене, но ако не я използват по предназначението ѝ, може да изсече градина от плодни дръвчета, да отсече крак или да убие някого.

По същият начин, неправилното използване на нещата, създадени от Бога, се превръщат в зло за човека, макар в самите тях да няма такова.

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

В неделя, на празничната маса, имаше много вкусни ястия. Но основното ястие бяха кнедли. Днес е рождения ден на Петърчо и баба му е приготвила любимите му ястия. Той най- много обича кнедли.
И докато семейството се приготвяше за рождения ден, на празничната маса избухна кавга.
– Кога ще започне празника, вече не издържам, – гордо казаха кнедлите с картофи. – Като си помисля само каква наслада ще изпитата гостите от мен и ще ме похвалят.
– А защо именно теб? – недоволно се обадиха кнедлите с вишни. – Децата най-много обичат сладко, за това на Петърчо, за когото са ни приготвили, най-много ще хареса мен.
– Сладкото е вредно! – назидателно казаха кнедлите с картофи. – А виж картофите са полезни. Бабата на Петърчо сама ги е садила, грижила се е за тях, белила ги е и варила. Така че как могат да се сравняват с мен някакви си кнедли с вишни?
– Бабата на Петърчо за мен се е грижила не по-малко от теб, – казали обидено кнедлите с вишни. – Вишнята тя сама е насадила и с много любов се е грижила за нея. Не за първа година дръвчето й дава голяма реколта. Така че на Петърчо баба му ще позволи да яде, това което на него му се иска и колкото той си пожелае.
– А кой ти каза, че той ще избере точно теб? – разлютиха се кнедлите с картофи.
– Престанете да се карате! – прекъснаха ги кнедлите с боровинки. – Всеки от нас е вкусен и полезен по своему! И бабата на Петърчо доста е трябвало да поработи, за да ни приготви.
На празника, всички хвалеха вкусните кнедли приготвени от сръчните ръце на бабата на Петърчо.

Маймуната и ракът излезли малко да се поразходят. Маймуната намерила на пътя костилка от праскова, а ракът оризова питка. Маймуната много искала да изяде питката, за това започнала да увещава рака да си разменят намерените неща. След дълги уговорки ракът дал оризовата питка на маймуната и взел костилката.

Маймуната грабнала питката и веднага я погълнала. А ракът запазил костилката, занесъл я у дома си, а през пролетта я посадил в земята.

От нея израснало дръвче. Растяло, растяло и накрая дало плодове сочни и сладки. Ракът много искал да си похапне праскови, но как да наведе клоните? За това повикал маймуната на помощ.

Дошла маймуната, качила се на дървото и от сочните плодове не могла да се откъсне, а за рака съвсем забравила.

Ракът чакал дълго по-дървото маймуната да му хвърли някоя праскова. А тя през това време се наяла, погледнала надолу и чак тогава си спомнила за рака. Засмяла се и му хвърлила една зелена, неузряла праскова.

Ракът се обидил и решил да научи маймуната как точно трябва да се отнася с него. Той извикал на помощ своите приятели хоросана, пчелата и кестена.. Мислили, мислили и накрая решили как да накажат маймуната.

Вечерта ракът повикал маймуната у дома си. Дошла тя и се разположила важно край огнището. Кестенът незабелязано се прокраднал и бързо се шмугнал в огъня. Лежи си и се препича.

Тъкмо маймуната се почесала и кестена изскочил от огъня върху краката й. Тя закрещяла и скочила. Изведнъж я нападнала пчела и започнала безпощадно да я жили.

Маймуната хукнала да бяга от къщата на рака, но се спънала в хоросана и се проснала по средата на стаята. Разбрала маймуната, че ракът я наказва за това, че го е обидила. Извинила му се пред приятелите му.

Ракът й простил. А маймуната добре запомнила този урок и след това никога повече не се държала лошо с него.

Тя беше слабичко момиченце и често боледуваше. Един ден детето каза на майка си:

– Мамо, подари ми едно плодно дръвче.

– Защо ти е? Всички дървета от нашата градина принадлежат на цялото семейство.

– Но аз искам да имам свое дърво, за да мога да подаря плодовете му на Исус.

Майката разбра дъщеря си и й позволи да си избере едно дръвче. Дeтето положи ръка върху крехкия ствол и каза:

– Сега ти принадлежиш на Господа.

Минали няколко години. Един ден майката на момиченцето влязла в църквата и оставила плик с пари, към които била прикрепена следната бележка: „Моето момиченце отиде при Господа. Вече измина една година откакто е с Него. Тази година нейното дръвче за първи път даде плод. Продадох плодовете му на пазара, а парите давам за Божието дело“.