Той можел да ходи в продължение на няколко дни в едни и същи дрехи или напълно да се лиши от сън.

По време на военна кампания Наполеон бил във вихъра си. Скачал от място на място. Разглеждал карти и разсъждавал върху различни стратегии.

Можел е да ходи дни наред или практически да не спи нощем. Но Наполеон имал една особеност. Случвало се да заспи  в неподходящо време.

Наполеон можел да спи като дете пред битка и даже, когато стои до оръдия. Той лесно забравял за умората, която тормозела тези, които не спели нощем.

За това, когато битката свършила, Наполеон можел да спи по 18 часа.

„А благочестието със задоволство е голяма печалба, защото нищо не сме внесли в света, нито можем да изнесем нещо „.

Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от комфорта ни. Той няма да ни даде неща, ако не сме научили принципа на удовлетворението.

Доволство не е липса на амбиция. То означава щастие независимо от обстоятелствата.

Как да се премахне недоволство? Можете да го направите, като отстраните причината сравняване. Ние сравняваме всичко – тревни площи, коли, съпрузи и съпруги, дрехи, образованието на децата ни.

Всеки път, когато се сравняваш с някого, това започва да се превръща в недоволство. Трябва да се научиш да престанеш да се сравняваш с другите.

Доволство не идва естествено, това е нещо, на което ние трябва да се научим. Ако правим това, Бог обещава да отговори на всичките ни нужди.

Една от най-големите тайни е да се научим да бъдем доволни и да осъзнаем, че наистина не притежаваме нищо. Всичко е на заем.

Нищо не сме донесли в този свят и нищо няма да изнесем от него. Ние просто сега го използваме, докато сме тук, на земята. Това се нарича, да разполагаш с нещо.

Вие сте управител или настойник на това, което Бог ви дава възможност да имате, докато сте тук, но това не е наистина ваше. Когато разберете какво Бог дава в живота ви, вие ще държите благословенията с отворена ръка и няма да настръхвате, когато ги губите.

Научете се да бъдете доволни, защото нещата не са трайни.

Лео Калар, фотограф от Франция, още през 2012 г съвместно с музея в Лувъра в Париж пристъпил към проекта за създаване на „Каменни хипстъри“ и досега продължава с тази си дейност.

Работите на майсторът са много интересни. Той „облича“ класически статуи в съвременни дрехи, без да забравя за най-модерните аксесоари и джаджи.

Първоначално Лео фотографирал харесалите му фигури, а после молел свои познати да му позират в същите пози.

Само живите модели, за разлика от каменните си колеги, са екипирани с джинси, рокли, тениски и ризи, слънчеви очила, смартфони, часовници и бижута.

Окончателните щрихи майсторът прави с помощта на Photoshop, в резултат на което всеки статуя наистина изглежда много съвременно.

Валери търсеше работа, тук и там, но не намери. За него нямаше значение, какво ще работи. Търсеше каква да е работа, но с осигурен покрив.

Един ден като си пиеше бирата се запозна с един шофьор, който караше трупи от планината. От него разбра, че търсят в горското стопанство нещо като деловодител и чистач.

– Опитай, може и да те вземат, – каза му шофьорът.

Валери се качи на камиона му и потеглиха към горското стопанство.

– Къде съм тръгнал из тези горските пущинаци? – каза си Валери.

Когато пристигнаха ги срещнаха няколко дървени постройки, скътани между млади иглолистни дървета. Шофьорът го заведе директно в стаята на директора.

– Петко, този мъж търси работа, ако не се разберете, ще го откарам обратно.

Валери седна на стола и разказа на Петко за скитанията и неволите си. Директорът го изслуша внимателно и нищо не каза. Даде му работни дрехи, зачисли го за храна в стола и го настани в една от бараките, където преспиваха дървосекачите. След това му каза:

– Ела утре в седем часа.

Когато Валери му се представи рано сутринта, Петко го изгледа отгоре до долу и каза:

– Да опитаме какво ще излезе от теб. Един месец ще работиш за хляб, дрехи и подслон, след това ще видим.

Работата му се виждаше лека.Валери заприходяваше писма, чистеше помещенията и цепеше дърва. Единственото, което му тежеше бе, че нямаше жени, само мъже. Тук се чувстваше самотен.

Един ден се появиха негови земляци. Горският и счетоводителят бяха отпуска и Петко изпрати Валери навътре в сечището, да отмери и заприходи натовареното.

Тогава землякът му Иван предложи:

– Валерка, да направим една далавера с теб. Първите курсове заприходи, а вторите пропусни. Ще ти броя за това суха пара.

Валери умува дълго, но накрая се закачи на въдицата. Няколко дена земляците му изкарваха едно, а Валери заприходяваше друго.

Само, че тези двама шофьори правели така и на други сечища. И когато ги хванаха, стигнаха и до Валери. Откараха го в следствения отдел на околийския град и скоро го осъдиха.

Майка му дойде на посещение в затвора. Тя се бе изгърбила и още повече съсухрила. Гледаше го дълго време без да каже нещо, а после преди да си тръгне тихо продума:

– Синко, в други дрехи искам да те видя.

Но тя така и не доживя да го види ….. свободен.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“