Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Банкет. Иво Манчев солидно се подкрепи с алкохол. Как можеше да откаже на колегите си, та той е мъж, но той не можеше да пие и всичко това го доведе …..

В чуждо легло до малко позната жена, разбира се без дрехи.

Иво скочи, бързо облече се и хукна навън, сякаш се страхуваше, че отново ще го върнат в този кошмар.

– Сам съм си виновен, – говореше си той по пътя към къщи. – Защо трябваше толкова много да пия? …. Няма да се оправдавам!

Влезе в дома си, а жена му седеше край масата и пиеше кафе. Изобщо не го поглеждаше и мълчеше. Въпроси нямаше.

– Слушай, – каза той на жена си, – не е това, което си мислиш …

– Всеки ден се грижа за теб и този дом …..

– Мила, сега всичко ще ти обясня …

– Мислиш ли, че не съм желала да отида някъде и да се напия с приятели? Много пъти ми се е искало всичко да захвърля …

– Моля те, успокой се …, – Иво не знаеше какво да каже, за да укроти жена си.

– И аз можех да те прецакам с някого. Но, знаеш ли, не мога да го направя, защото отдадох всичко от себе си на теб …

Иво не се опита повече да се оправдава. Той разбра, че това бе безсмислено.

– Отдадох сърцето си на теб. Посадих го в душата ти и очаквах там да разцъфти – и тя се разплака.

Очите на Иво се напълниха със сълзи.

– Но душата ти се оказа камък, а там нищо не може да вирее. Ти си камък, на който нищо не може да цъфти … – жена му сви ръце в юмруци и започна да се удря безпощадно.

Обезсилена падна на колене и се разрида, а заедно с нея и Иво…

Мина време и жена му му прости, но думите, които му каза тогава, той не можа да забрави.

Ана и Андрей живееха вече 25 години заедно. Децата им бяха пораснали и се бяха пръснали по големите градове. Той бе учител по френски език в гимназията, а тя медицинска сестра и работеше в болницата.

Настанаха трудни времена и парите почнаха да не им достигат.
По-рано ходеха на театър, опера и балет. Посещаваха концертите на своите любими певци, но сега не ходеха никъде.

През последната година Ана забеляза, че мъжът ѝ започна да закъснява често след работа. Първоначално се тревожеше, дали не му се е случило нещо лошо и му звънеше, но после започнаха да я тормозят съмнения:

– Той няма проблеми със здравето. Дали не ми изневерява? Та той е на 52 години, кой знае какво се върти в главата му.

И Ана реши да проследи мъжа си. Излезе малко по-рано от работата и нае едно такси.

Тя видя как Андрей седна в колата си и потегли. Спря пред супермаркета.

„Сигурно е решил да купи продукти за в къщи, – помисли си Ана. – Вярно е, че го прави много рядко, но и такова се е случвало“.

След час Андрей излезе от супермаркета с два огромни пакета. Качи се в колата, но потегли в съвсем друго направление, а Ана с таксито след него.

Андрей спря пред стар панелен блок. Извади двата големи пакета и се насочи към един от входовете му. Там го срещна младо момиче на около 25 години. И двамата влязоха във входа.
Сърцето на Ана замря.

„Толкова години сме живели заедно, а сега и това“, – въздъхна тежко Ана.

И тя се насочи към дома си.

След около час и половина се прибра и мъжът ѝ. Ана нищо не му каза. Легна и заспа.

На следващия ден реши да разбере, коя е нейната съперница. Отиде до познатият ѝ блок. Застана на входа. Сградата не беше много висока, само четири етажа. И тя започна да звъни подред на всички звънци, очаквайки да се покаже онова младо момиче.

– Само да я видя, очите ще ѝ издера, – закани се Ана.

Хората, които се показваха бяха все възрастни. Само на едно от позвъняванията никой не откликна.

– Вероятно това е апартамента на оная пикла, – каза си Ана.

Когато мъжът ѝ се прибра, тя го притисна до стената:

– Андро, защо ми изневеряваш? Дадох ти най-хубавите си години, а ти с тази 25 годишната от ул.“Иван Вазов“ 45, какво правиш? Подлец такъв?

– Любима моя, не е това, което си мислиш. Това е моята работа.

– Работа, да се усукваш около млади момичета, – иронизира го Ана.

– Виж, – каза спокойно Андрей, – аз работя допълнителна работа към социалните. Нося продукти на пенсионерите по домовете в определени дни. За това ми плащат пари. Бях намислил да спестя малко, за да можем това лято да отидем на почивка.

Ана скочи възмутена:

– А онова момиче? И то ли е пенсионерка?

– Виктория е момичето, което се грижи за баба Катя, която е обездвижена.

„За това на този апартамент никой не ми отвори вратата, – прехапа устни Ана. – Вероятно тази девойка е вършела нещо, което е попречело да ми отвори. Боже, каква глупачка съм“.

Тя прегърна мъжа си и разбра, че по-предан човек от него едва ли ще срещне някога в живота си.

Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.