В Хелзинки за първи път се провела церемония по награждаване на особено отличили се животни. Някой от тях са помогнали на стопаните си, когато са получили внезапна атака на тежко заболяване, други са предотвратили пожар в дома….
Един от главните герои била котката Симба, която била винаго много ласкава. Веднъж животното почувствало, че със стопанинът му нещо не е наред и започнало да го буди. Когато мъжът изобщо не реагирал, котката забила зъбите си в ухото му и така го накарала да се събуди.
Мъжът усетил, че му е лошо, измерил нивото на захарта в кръвта си и разбрал, че навременната реакция на котката е предотвратило изпадането му в  безсъзнание и възможна смърт.
Котаракът Сепо предотвратил пожар, като навреме забелязал, че включената съдомиална машина е неизправна. Привлякъл вниманието на собствениците си и огъня бил своевременно ликвидиран.
Друг герой Мьори всеки ден извършвал подвиг, напомняйки на собственика да взима навреме лекарствата си, а също така изпълвал живота на самотния старец с радост.

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.

Милионерът Сюн Шуихуа е на малко повече от 50 години. Сега той е крал на металургията. Но не винаги е било така.
Преди много години, той е бил малко китайско момче живеещо в бедно селско семейство.
Как се е измъкнал от бедността и е направил пробив, историята мълчи.
След като натрупал своите металургични милиони, Сюн не забравил от къде е излязъл. Той помнел как хората от селото му помагали в неговото гладно детство.
Дошъл в селото си и съборил всички къщи, те били стари и порутени. След това изградил една нова реалност за хората в селото. Построил им нови домове, вили и пътища. 70 семейства живеят в съвършенно нови условия, съвсем непривични за тях.
Освен това за селяните с ниски доходи, той осигурил три хранения за своя сметка. Това на първо място са местните баби и дядовци, които още не са получили държавна пенсия.
Според експертите, целият проект е струвал на своя автор повече от шест милиона долара.
Но това изглежда съвсем дребно в сравнение с общочовешките ценности на китайския милионер. Тое е казал: „Спечелих много пари, които не мога да изхарча до края на живота си“. Това, което е направил, за него не е било никак трудно.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Произхода на тази дума е много древен.
По време на управлението на император Андроник Комнин в древна Византия, е било използвано в следното правило:
На съпрузите на жени, с които императорът е имал любовна връзка, се разрешавало да ловуват в менажерията на императора, където се държали много екзотични животни.
Трябва да отбележим, че тази привилегия по това време, била много търсена.
Вратите на домовете, където живеели такива семейства се украсявали с еленови рога, което било особен знак за почит.