В Париж Аделина Пати за първи път пяла в дома на Росини. Тя изпълнила ария от „Севилския бръснар“ със собствени вариации.
Това предизвикало голям възторг у слушателите, но не и у Росини.
Композиторът изказал маса комплименти на певицата за нейния глас, а накрая попитал:
– Между другото, от къде е арията, която изпяхте?
– Но самият вие сте я написали, маестро, – възкликнала певицата.
– Наистина ли? Странно аз съвсем не познах собственото си произведение, – студено отговорил Росини и демонстративно излязъл от стаята.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

В Сидни на брега на Тасманово море има стръмна скала, която е станала популярна като място за самоубиства.
Близо до нея се намира къща, в която живе Дон Ритчи. Той спасил, по официални данни, 160 човека.
Дон имал навика да наблюдава разхождащите се край скалата.
Когато виждал в даден човек признаци за самоубийство, отивал при него и го питал:
– Мога ли с нещо да ви помогна?
А после го канел в дома си на чай.