Една жена отишла на пазара, за да си купи крава.
Тя много дълго време обикаляла между дългите редици, където се продавал едър добитък, но не могла да си избере крава, която да ѝ допада.
Жената искала кравата да няма рога. Да е с теленце, но женско.
Кравата трябвало да яде съвсем малко трева, но да дава мляко с високо качество.
От това животното е било желателно да се получава много тор, а цвета му да бъде тъмно зелен, за да може жената да покрие пода на къщичката си.
Кравата трябвало да има кафяв, тъмно червен или червеникав цвят на кожата си.
Не е изненадващо, че жената се върна у дома си, без да купи нещо.
Всеки свой избор ние правим сами. Да, той наистина зависи от обстоятелствата, знанията и възможностите.
Но на каквото и да се опираме, когато правим този избор, по-нататък трябва да живеем с резултатите, които го следват.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Червената детелина е позната като фураж за добитъка, но се използва и като лекарство, благодарение на многобройните полезни свойства и качества.

През 1930 година червената детелина е много популярно противораково средство, което се предписва при рак на яйчниците, гърдата и лимфната система. Сърповидното набраздяване на листата от червена детелина е било смятано за знак, че билката може да помогне при катаракта.
Сред ключовите компоненти на червената детелина са флавоноиди, фенолни глизкоди, мастни киселини, нишесте, кумарини, минерални киселини, етерично масло, салицилати, ситостероли и изофлавони.

Изофлавоните са химикални на растителна основа, които предизвикват подобен на естроген ефект в тялото. Билката съдържа фосфор, ниацин, калий, витамини С и Е, магнезий, хром, калций, медни и железни соли, антитуморни компоненти.

Червената детелина има много добро антиспазматично, противовъзпалително, успокоително и отхрачващо действие. Билката подобрява функцията на женските полови хормони, намалява тежестта на предменструален синдром и коригира неприятните реакции като повишено кръвно налягане и прилив на топли вълни.

Червената детелина укрепва функциите на организма след прием на кортикостероиди и различни антибиотици. Помага при редица женски състояния, като загуба на костна тъкан, която е свързана с остеопороза; мастит; бяло течение; горещи вълни и менопауза.

Червената детелина може да се приема като заместваща терапия при хормонални проблеми, климактериум, маточен кръвоизливи, бронхит, простудни състояния, липса на апетит и други.

Червената детелина помага при болести на кръвоносната система, регулира нивото на хемоглобин, тонизира гладката мускулатура на кръвоносните съдове. Подпомага пречистващата функция на бъбреците, помага при ставни проблеми, чернодробни състояния. Червена детелина е изключително полезна при кожни проблеми  – псориазис, акне, екзема, действа антиспазматично при настинка, кашлица, бронхит.

Външно червена детелина може да се употребява под формата на мехлеми и кремове. Вътрешно се приема под формата на чай, тинктура, капки, таблетки.

В народната медицина билката се използва за по-лесно забременяване. Тя се препоръчва още за лечение на възпаления на гърдата, заболявания на ставите, екзема и псориазис, гуша, пречистване на кръвта, като диуретик и добро отхрачващо средство.

Компреси и лапи за външно приложение се приготвят като 2 супени лъжици сушена червена детелина се прибавят към 1 чаена чаша вряща вода. Отварата се вари 5 минути, прецежда се и с нея се правят лапите и компресите.

За приготвянето на отвара за пиене 1 супена лъжица червена детелина се залива с 300 мл вряща вода. Вари се 10-тина минути и се прецежда. Получената отвара се пие 3 пъти дневно, 30 минути преди хранене по 100 мл.

Смачканите свежи цветове на билката се прилагат при опарвания с коприва и ухапвания от насекоми. При псориазис и екзема вътрешно се приемат тинктури. За промивка на очите при конюнктивит може да се използва разредена тинктура. При упорита суха кашлица се пие сироп, приготвен от настойка.

Екстрактът от детелина притежава висока концентрация на изофлавони. Поради това, той не трябва да се употребява от деца, бременни жени и кърмачки. Екстрактът не бива да се приема и от хора, които приемат хормонални препарати с естроген, андроген, прогестерон и техни производни. Поради висок риск от кървене, червената детелина не бива да се приема в комбинация с чесън, аспирин, гинко билоба, джинджифил.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.