Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Нено бе млад земеделец, но се бе провалил във всичките си начинания. Седеше сред нивата, която утре щяха да му отнемат и бе покрил с длани лицето си.

Той вдигна глава, когато усети, че до него стои човек. Старец със сламена шапка беше тихо седнал до Нено.

– Ти си зрял мъж, – започна старецът. – През всичките години до сега си хвърлил много усилия да правиш нещата по начини, които се приемат за нормални. Ако наистина искаш да постигнеш нещо по-различно, то не трябва да постъпваш по този начин.

– По-различно, – вдигна ядосано ръка Нено, – от мечтите си се отказах още, когато бях на осем девет години.

Старецът се усмихна и разпери ръце:

– Естествено, така става със почти всички хора. Да се откажеш от мечтите си на тази възраст е нормално.

Нено наклони глава на една страна и иронично изгледа старецът.

– Да седя с един старчок сред нива, която утре ще загубя, е съвсем ненормално нали?

– Браво, – засмя се старецът, – май вече подхващаш нещата.

Усмивката застина на лицето на Нено и той отново свъси вежди в унисон с мрачното си настроение.

– Кой си ти и какво правиш в моята …. все още моя нива?

– Мисля да ти помогна, – каза старецът.

Нено недоверчиво го изгледа, но това не попречи на събеседника му и той продължи:

– Ако постъпваш, както другите, ти очакваш нормален резултат. Но вярвам, че мечтаеш и искаш нещо повече, в противен случай не би се хванал с дейността, която вършеше до днес. По-добри резултати не се постигат с магическата пръчка. За това е необходимо да промениш мисленето си.

Нено го изгледа внимателно, но нищо не каза.

– Ти си взел отпуснатите заеми, но първо си купил къща за семейството си, кола за теб и кола за жена ти, обзавел си се луксозно и едва тогава си дал пари за семена, торове и машини.

Нено започна да го гледа още по-напрегнато.

– Парите, които ти бяха отпуснати трябваше правилно да разпределиш за работата върху закупените ниви. Необходимо бе да предвидиш, че има и бури, проливни дъждове и всякакви аномалии ….. Виждам, че се отегчаваш от поучението ми, но бих искал да ти кажа само едно нещо, трябваше да помислиш, че тези заеми се връщат, колкото и далече да ти изглежда срока за изплащането им.

– Човече, аз съм затънал и нямам никакъв изход, – смръщи вежди Нено. – Знаеш ли, че днес бях дошъл тук за да си сложа край на живота?

– Зная и за това съм тук, – усмихна се старецът. – Има само Един, Който може да те изведе от всякаква безизходна ситуация.

В сърцето на Нено бликна надежда.

– Кой е той? Кога мога да разговарям с него?

– Той отдавна те познава и очаква да Го потърсиш.

Очите на Нено се напълниха със сълзи. Изведнъж той си спомни как майка му го водеше на църква и го учеше да се моли, но когато порасна, той заряза всичко това.

В съзнанието му проблесна мисълта, че друг никой не може да му помогне сега освен Бог ….. Съмнение се прокрадна в душата му: „Дали ще иска да ме чуе?  …… Но щом е изпратил човек да ме спре да посегна на себе си ….“

Нено падна на колене, вдигна ръце към небето и започна:

– Господи, бях те изоставил, но ……. имам нужда от твоята помощ. Знам, че с нищо не съм я заслужил, но те моля да ми простиш и да ми помогнеш.

Изведнъж Нено усети в мир в сърцето си. Той чувстваше, че Бог няма да го остави и той ще успее …..

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.