В живота какво ли не се случва?! Дори птици и зверове се обръщат за помощ към хората.

Николай е запален по гъбите. Той често ходи в гората да ги бере.

Веднъж както си вървеше по една горска пътека Николай чу странни звуци, сякаш дете плачеше.

Той тръгна в посоката, от която идваха звуците и видя огромен елен. Първоначално Николай се уплаши и веднага си помисли:

„Ами ако ме нападне? Казват, че елените през есента са много агресивни“.

Но еленът стоеше и го гледаше, а очите му бяха тъжни.

– Какво искаш? – попита Николай животното.

Еленът отново издаде жалостив звук, приличащ на плачещо дете. След това се обърна и тръгна. Изви глава назад, потърси с очи Николай, сякаш го приканваше, да върви след него и отново тръгна.

– Е, добре, щом ме каниш, – примирено каза Николай и тръгна след елена.

Двамата, човекът и животното, вървяха дълго.

Еленът го доведе до женска, която бе попаднала в плетеница от тел. Такава преграда обикновено слагаха през зимата за зайци.

Животното лежеше омотано в тела и при всеки опит да се освободи, още повече се заплиташе.

„Какво да правя? – помисли си Николай. – Да я помоля малко да се помести напред, за да освободи краката си от плетеницата. Та това е глупаво“.

Но се чу да казва на елена:

– Твоята има доста големи размери. Кажи и да се премести малко по-напред. Това ще бъде достатъчно за да се освободи.

Еленът като че ли и изврещя нещо и женската безполезно помръдна крак напред.

Явно Николай трябваше да се намеси. Той внимателно извади крака на женската от кълбото тел, което се бе образувало от опитите ѝ да се измъкне.

Забеляза, че крака на животното кърви. Извади кърпичката си от джоба и внимателно превърза нараненото животно. След това ѝ даде малко хляб от торбата си. Тя бе съвсем умаляла от опитите си да се освободи.

Най-накрая Николай реши да си тръгне. Еленът изтропа с крак, сякаш му казваше:

– Хайде, ще те върна обратно.

Николай се засмя:

– Няма нужда, друже, аз знам пътя.

Тогава еленът кимна с глава, може би това бе жест за благодарност и тръгна с женската навътре в гората.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

В последните няколко месеца от весело общително и любопитно момче Илиян се превърна в мрачен и недостъпен малчуган. Седеше на чина си, но погледа му беше отнесен на някъде.

Оценките му станаха по-ниски, а поведението … та той само присъстваше телом, а духом го нямаше, такова му беше състоянието дори и в междучасието сред приятелите му.

Учителката му Николина Георгиева се тревожеше много за него. Но какво можеше да направи? Как да му помогне?

Накрая реши да повика родителите му и да поговори с тях за състоянието на сина им.

Майка му и баща му не знаеха, че ги е повикала и двамата.

Илиян бе единственото им дете. Ниските му оценки бяха резултат от постоянните им скандали. Те скоро бяха решили да се разведат, дори вече живееха поотделно.

Майката на Илиян дойде първа, малко след нея пристигна и бащата. Изглежда не им бе все едно това повикване. Прегърнаха се и след това се отдръпнаха бързо един от друг, демонстрирайки пренебрежението си един спрямо друг.

“ Какво да им кажа? – тъжно разсъждаваше на ум Георгиева. – Толкова ми се иска да разберат, че измъчват по този начин детето си“.

Убедителните думи в главата ѝ не се появиха, но все пак тя им разказа следното:

– Илиян е много разсеян, престана да общува със съучениците си. Започна да получава и по-слаби оценки….

Този поток от думи не ѝ помогна много. Двамата родители седяха, слушаха и мълчаха.

Най-накрая учителката извади лист хартия от чекмежето. На него бе написана една единствена фраза….

Първа майката пое листа. Тя го погледна, а след това мълчаливо го предаде на бащата. Мъжът се намръщи. След това суровото му лице се смекчи. Сякаш цяла вечност бащата изучаваше надрасканите от сина му думи.

Накрая, той внимателно сгъна листа и го сложи в джоба си, след това подаде ръка на жена си. Тя изтри сълзите си и му се усмихна. Очите на учителката също се насълзиха, но Георгиева се постара родителите на Илиян да не забележат това.

Мъжът помогна на съпругата си да облече палтото си, а след това двамата напуснаха заедно стаята.
На листа хартия Илиян бе написал това, което идваше от сърцето му, въпреки болката и мъката.

Там пишеше:

„Мамо …..Татко …. Аз ви обичам ….. обичам ви …. обичам ви много“.

Стефка се омъжи и роди син. Скоро след това съпругът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Синът им беше само на две годинки.

Стефка много тъгува по мъжа си, но на нея ѝ бе останало само момченцето и тя му отдаде своята любов, ласки и нежност.

Очите на синът ѝ Валентин бяха сини като небето.

Момчето ѝ порасна, то оценяваше всичко, което майка му бе направила за него. Валентин много се грижеше за нея, винаги я радваше. Страхуваше се да не я нарани или да и причини и най-малката болка. Стараеше се да не я обиди или разстрои с поведението си.

Всичко беше много хубаво в живота им. Не бяха много богати, но бяха щастливи.

На 22 години Валентин завърши университета. Реши да замина далече на север на работа и да осигури на майка си старините.

Замина и …. изчезна.

Стефка писа до града, в който го бяха назначили. Звъня на всички възможни телефони. Търсеше го навсякъде, но всичко беше безуспешно.

Стефка много сълзи проля по сина си, отслабна, но не загуби надежда, че ще го намери. Майчиното ѝ сърце подсказваше, че той е жив.

Минаха три години.

Здравето на Стефка се влоши. Направиха ѝ операция в друг град и тя мина успешно. Изписаха я от болницата.

По пътя за гарата, тя видя инвалид, който се придвижва в количка. Стефка бе състрадателна и милостива. Тя имаше пари само за билет за влака, но в джоба си носеше две ябълки, които и дадоха, когато напускаше отделението.

Тя извади ябълките, отиде до инвалида и му ги подаде. Той я погледна, а тя трепна. Същите очи, като небето.

– Вальо, – едва прошепна Стефка и се разплака от щастие. – Какво е станало с теб? Защо не ми се обади?

Валентин гледаше с болка майка си:

– Мамо, …… стана злополука. Откараха ме в болницата. След това не можех да ходя. Станах инвалид. Изпаднах в бедност. Започнах да пия.

– Миличък, но защо не се върна у дома?

– Не исках да ти бъда в тежест….. не исках да те разстройвам. Страхувах се, че няма да го преживееш….Така минаха няколко години.

– Какво говориш, сине мой? Толкова се радвам, че те виждам пак, хайде ела да се приберем у дома.

И нейната любов направи невъзможното. Валентин започна да прави гимнастика и различни упражнения….. И той проходи. Отначало бавно и неуверено, но по-късно стабилно и здраво.

Две години по-късно Валентин се ожени, а сега Стефка се радва на двете си малки внучета.