По време на репетиция на симфоничната поема на Дебюси „Море“ Артуро Тосканини искал да добие нежно звучение на инструментите.

Той се опитвал да разясни на оркестъра, какво иска, но опитите му били безуспешни. Изпаднал в пълно отчаяние. Без да може да подбере подходящите достатъчно убедителни думи, той извадил от джоба си копринена кърпичка.

Вдигнал я високо над главата си и разтворил пръстите си.

Оркестрантите озадачено наблюдавали кърпичката, която леко и плавно се носела из въздуха и накрая безшумно се приземила

– Е, сега ме разбрахте, господа? – сериозно казал Тосканини. – Моля ви, изсвирете поемата точно така!

Отново дойде Нова година, за някои пищна, за други оскъдна….

Влади и Мая бяха женени от десет години, но досега имаха все грижи около някого, ту родители болни, ту техен познат бере душа, ту … като е ли такива ангажименти нямаха край и то точно на празника.

Но тази година бе по различно.

– Хайде да отидем в някой уютен ресторант и там да срещнем Новата година, – предложи Влади.

– Защо не, – засмя се съучастнички Мая, – имаме пари в джоба. Осен това нямаме други ангажименти или задължителния към някого. Да вървим!

В ресторанта им предложиха маса за двама. Вълшебен полумрак, мигащи светлинки. Всичко предразполагаше за една празнична, необичайна нощ.

Влади започна да размишлява за преминалата година.

– Знаеш ли, скъпа, – каза той, – като погледна назад през тази изминала година, мога да каже, че не е била много успешна и добра за мен. Дори една от най-важните си работи, извърших не по планирания начин, използвах други методи.

Влади продължи да се оплаква, а Мая се замисли и се умълча. За нея тази тема бе скучна, за това тя реши да му отклони вниманието към красиво украсената елха.

– Погледни каква красота, – възкликна Мая, – как очарователно светят светлинките.

– Ей, там е изгоряла една, – отбеляза Влади.

– Ако беше съумял да добиеш обща представа за елхата, нямаше да забележиш изгорялата, – засмя се Мая. – Опитай се да погледнеш към изминалата година от позицията на извършените и успешни дела. Което не е станало, не е станало, голяма работа, но в толкова много други си успял, настрой се позитивно …..

– Прости ми, – наведе глава Влади, – аз съм един голям егоист. Дори един прекрасен празник съм готов да очерня, с моя негативизъм .

Двамата се засмяха. Предстоеше им  празнична вечер. Само двамата щяха да срещат Нова година. Не биваше да опропастяват тези важни минути със съжаление и мъка.

Вярвам, че са го направили!

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.

Сара от известно време се бе заела да учи езика на глухонемите. По цял ден переше ръце, съпроводена от усмивките и болезнените подигравки на близки и приятели.

Тя работеше в малък магазин и мечтаеше за времето, когато ще влезе някой глухоням да пазарува при нея и тя ще го обслужи, все едно в него няма нищо особено, което да го отличава от останалите хора.

Приятелката ѝ Лора казваше:

– Един здрав човек, никога не би разбрал инвалид. Има ли смисъл да се стараеш толкова?

– Обществото не дооценява как се чувстват такива хора, – казваше Сара. – Те имат нужда от разбиране и подкрепа. Бих искала да окажа помощ някой без крайник или лишен от слух, очи, ….

Един ден  мечтата на Сара се сбъдна. В малкото магазинче влезе младеж. Той пристъпи малко неуверено и притеснено към нея. Извади от джоба си смачкан лист и се приготви да обясни на продавачката какво иска.

Но изведнъж Сара вдигна ръце и заговори с него на езика на жестовете. Младежът остана поразен., но и радостен, че се е намерил човек, който го възприема като останалите, без недостатък.

Докато младежът пиеше кафе, Сара му подаде бележка. В нея бе написано:

„Научих езика на жестовете, за да можете да се чувствате тук добре, както всички останали хора, които пазаруват при мен“.

Какъв ли щеше да стане света, ако всички мислеха и постъпваха като Сара.

Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.