Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Жена оглежда множеството килими и тъй като ѝ е трудно да реши какво точно да вземе, се обръща към продавачката за съвет:
– Бих искала да взема един за детската, но да не е марков. Какво бихте ме посъветвали?
– А колко деца имате? – попита продавачката.
– Седем, – усмихна се смутено жената.
– Седем! – ахна продавачката. – По-добре асфалтирайте пода!

Трънката цъфти преди разлистването през март и април. Тя вирее из храсталаци, по слогове и край пътища в зоната на дъбовите гори в низините и планините на цялата страна. Храстът се отглежда и като декоративен.
В действителност, трънката служи като растителна храна за гъсениците на много различни видове пеперуди. Храстът е също добър източник на храна за пчелите. Тъй като трънката расте свободно, създава отлични места за гнездене за различни птици, особено на славеят.
Цветовете на трънката съдържат флавоноиди, главно кемпферол и кверцитин, малко цианогенни гликозиди, захари и други.
Плодовете съдържат захари – глюкоза и захароза, пектинови и дъбилни вещества, антоцианови багрила, витамин С, органични киселини и други.
За лечение се употребяват плодовете, листата и цветовете на трънката. Цветовете се берат по време на цъфтежа от април до май. Сушенето на билките се осъществява в сушилни, проветриви сухи помещения или под навеси, като се разстилат на тънки пластове. Най-добри резултати се забелязват при сушене в сушилня при температура до 45 градуса. Изсушените цветове са бели или кремави, със слаба характерна миризма и слабо горчив вкус.
Плодовете се берат наесен през октомври и ноември. Сушат се на сянка или в сушилня при температура до 70 градуса. Изсушените плодове са тъмносини, без мирис и с кисело стипчив вкус.
При правилно сушене в билката се запазват действащите вещества, като тя не почернява и не ферментира. Освен това сушенето трябва да е съобразено и с характера на действащите съставки. Сушенето трябва да става бързо и при добра вентилация. Бавното сушене води до загниване на растенията, а бързото сушене без вентилация – до разпадане на съдържащите се в тях действащи вещества и до загуба на лечебния им ефект.
Почти всички части на трънката са полезни и могат да се използват за лечение. Листата, цветовете, плодовете и дори кората на този дървесен храст имат очистителни, затягащи, пречистващи, потогонни, слабителни, дезинфектиращи и диуретични свойства и са много полезни за стомаха. А чай, приготвен от цветовете на трънката е безопасно и сигурно очистително средство полезно за стомаха, а в същото време увеличава апетитът.
Знахари и практикуващи лекари предписват чай от трънка за лечение на дребни проблеми на жлъчния мехур, кожни оплаквания, катар, каменни образувания и спазми в стомаха. Той е изключително ефективен при лечението на диария сред децата, а също и за лечение на бъбречни проблеми.
Плодовете на трънката обикновено са по-приятни за ядене, когато се събират в замръзнало състояние. Сокът, извлечени от плодовете, а също и самите плодове на трънката са полезни при лечението на подуване и дразнене в устата, венците и гърлото. От друга страна, отвара, приготвена от кората на този храст, помага за понижаване на висока температура.
Цветовете на трънковият храст притежават голяма терапевтична и лечебна стойност. Билкари и специалисти приписват множество лечебни свойства, като отхрачващо, диуретично, нежно слабително и потогонно на трънковите цветове.
Трънката включва амигдалин, горчив цианогенен глюкозид, извличан обикновенно от кайсиeви и сливови костилки и пруназин, кристалният цианогенен глюкозид намиран в различни растения от рода Prunus, съставни вещества, които се разпадат във водата, за да образуват циановодородна киселина, наричана също цианид. Това е едно изключително отровно вещество, но когато се приема в малки дози, химически подобрява дишането, подобрява храносмилането, а също и предизвиква усещане за здраве и щастие.
Кората на трънката е също използваема за различни лечебни цели. Така например, тя не е само отличен ресурс за природен танин, но се използва широко в приготвянето на мастило. Когато кората на трънката се вари в алкална среда се получава жълт оцветител. Дори сокът, извлечен от неузрелите плодове на трънката, е използвано за маркират дрехите, тъй като е труден за изтриване.
Месеста част или каша от узрелите плодове се използват за козметични цели, като например приготвяне на стягащи лицеви маски. От друга страна, зелените листа на храста служат за приготвяне на зелен оцветител, докато плодът може да се използва за получаване на оцветител, който варира в нюанс от дълбоко сиво до зелено.
Стъблата на храстите на трънката са толкова здрави, че обикновено са използват в производството на стругарски материали, градински приспособления, зъби на гребла или мотики и други подобни елементи. Правите клони на трънката се използват за производство на бастуни и са изключително ценени за тази си употреба поради техните преплетени и атрактивни форми.
Запарката от цветовете на трънка действа слабително и пикочогонно. Употребява се при запек, стомашни и чревни болки, невралгия, възпаление на бъбреците и пикочния мехур, албумин, хемороиди, левкорея и други.
Ето и някои рецепти за използване на трънката.
Две супени лъжици от цветовете се накисват 1 час в 400 мл вряла вода. Запарката се прецежда и се пият по 100 мл 3 пъти на ден преди ядене. Две супени лъжици от плодовете се варят 10 мин в 500 мл вода. Отварата се прецежда и се пият по 100 мл 3 пъти на ден преди ядене.
Плодовете на трънката се консумират като затягащо средство при диария, а също при стомашна язва, лошо храносмилане, задух.
Внимание!
Циановодородната киселина, наричана също цианид или циановодород, образувана от някои химикали, намиращи се в трънката, е много мощна отрова и лекарства, приготвени от храста, не трябва винаги да се приемат вътрешно.
Дори разтвор, който е полезен за стимулиране на дишането, може да съдържа цианид. За това трябва да бъдете особено предпазливи, когато употребявате лекарства, приготвени от трънка или нейни части. Това винаги трябва да става под надзора на квалифициран медицински специалист.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.