Тази фантазия, която сме имали в детството, сме я загубили като възрастни. Защо става така?
Рационалният ум убива творческите сили, способности и възможности. Разбира се, логиката и рационалните зрънца трябва да ги има, но детето е особено същество.
Навярно сте забелязали, че децата изпадат в такова състояние, сякаш не са с нас. В това състояние те преработват получената информация много интензивно.
Детето може да спре погледа си на буболечка, листо или слънчево зайче, а в това време учителката му крещи:
– Иване, пак не си в час. Да не броиш пак враните?
Но в този момент в момчето се извършва неподозиран мисловен процес. Кой знае от него може да излезе някой нов Андерсен.
Цигуларят Йехуди Менухин, когато за първи път отишъл на училище бил много впечатлен от нещо, което на другите нямало изобщо да им направи впечатление.
Когато се прибрал от първия учебен ден, родителите му го попитали:
– Какво интересно днес се случи в училище?
– Зад прозореца растеше много красив дъб, – казал той и повече нищо не промълвил.
Йехуди бил поразен от дърво, в него той видял много повече от другите, които също може би са го видели.
Децата обикновенно се впечатляват от картина, звук, мирис, …
Средата на детето трябва да се обогатява. Сивите стени и обездвиженото дете не спомагат за неговото развитие.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Животът е свещен. „Някои животи са по-важни от други“ , такива мисли са довели до Холокоста. Това беше манталитета и на Хитлер: „Някои хора са по-важни от други. Така че ние просто ще унищожи слабите, болните, възрастните хора, или хората, които не са съгласни с нас“.
Това го виждаме днес при някои млади двойки, които като чуят: „Вашето бебе може да има вроден дефект“, започват да мисли за аборт.
Ако всеки, който имаше дефект подлежеше на унищожение, можеше и твоя живот да бъде прекратен. Навярно сте установили, че имате дефекти. „Инвалид“ сте, но просто не си го признавате. Може да има някои емоционални затруднения, някои страхове, но не желаете да говорят за това дори с жена си. Това ви плаши до смърт.
Можете да си мислите, че не сте толкова умен, колкото всички останали или имате някои физически увреждания. Ние всички имаме дефекти. Всички имаме проблеми.
Който взема решение, че щом си дефектен трябва да се отърве от теб, не разбира, че не е достатъчно голям, за да го направи. Смятате ли, че едно семейство, което има дете със специални нужди, като аутизъм, умствено изостава или са налице физически увреждания, обича по-малко детето си? Не. Те обичат това дете много повече!
Библията казва, че Бог обича слабите, болните и тези, които имат специални нужди. Ние се нуждаем от тях в живота си, за да се научим на безкористност.
Винаги трябва да се защитаваме светостта на живота. Защо? Защото всеки живот разкрива Божията цел и показва Божията слава.
Вие сте ценен, без значение кой или какъв сте. Бог гледа по сърце, а не на лице.
Бог се грижи за всеки от нас. Той може да види това, което ние не можем да видим. Бог обича всеки човек и му е дал потенциал да правим велики неща, всичко е планирал за нас.
Бог няма да ви се сравни с никой друг. Той ни е дал дарби, които да използваме, за да Го прославим.

Добри погледна часовника си и се канеше да си тръгне, но Димитър много искаше да остане, за това го закачи:

– Скоро разговарях с един приятел, оказа се, че и той познавал твоя пословичен скрънзълък. Изглежда скъперничеството ти има патологичен характер..

Добри беше готов да избухне, но замълча.

– Приятелят разправяше, – поде отново Димитър, – че баща ти бил местен деятел и за да изхрани многочисляната си челяд продавал семки. Няма срамен труд. Славата ти се носи, че като дете си бил майстор на топчетата. Залагали сте на дребни монети и си обирал другите момчета. А баща ти се хвалел с торбичка пълна с монети, като казвал, че това е спечелил сина му, като добявал, че голям търговец ще станеш и много пари ще изкарваш.

Добри търпеливо слушаше, но мълчеше.

До масата им приближи Горан, местните много го уважаваха. Той бе чул  думите на Добри, затова кротко добави:

– До скоро тук имаше един сляп просяк. Който минеше пускаше по някоя монета в паничката му. Но един ден този човек изчезна. Плъзна мълва, че някой вместо стотинки е пуснал голяма пара. Старците в махалата казваха, че това е направил Добри.. После се чу, че и на други хора, някой ненадено им е подхвърлил пари, когато са били отеснени.

Димитър погледна Добри и тихо каза:

– Хубаво е, че парите, които трупаш, ги използваш за толкова благородни цели. Извини ме за заяждането.

Добри вдигна рамене, махна с ръка и си тръгна. Димитър го проследи с поглед, някаква тъга се бе загнездила в душата му. Толкова години бяха приятели, но до сега не беше разбрал какъв човек е той ….

Радостта от живота…..
В нея е цялата философия на творчеството на уралския художник Леонид Павлович Баранов.
Не е нужно да търсиш щастието, а да бъдеш негов източник. Именно за това говорят героите от картините му.
Съгласете се, че за да можеш толкова проникновенно да изобразяваш хората, трябва да ги обичаш. Както личностите, така и детето, което живее във всеки един от тях.
В противен случай, художникът просто не може да избегне фалша.
Засмейте се заедно с художника!