Когато наказвате сина или дъщеря си, трябва да правите рязко разграничение между детето и неговите действия.
Например, вие сте поръчали на детето, преди да си дойдете от работа:

– Нахрани се, супата е в тенджерата. Почисти стаята си и си научи уроците.

Прибирате се и какво виждате?

Супата в тенджерата не е пипната, учебниците изобщо не са отваряни, на пода разхвърляни дрехи, листчета и какво ли не. А вашето дете заболо нос в лаптопа и играе.

Важно е, в този момент да не се разкрещите. Не е нужно да му казвате:

– Без пръчка нищо няма да излезе от теб.

Без всякаква агресия усмихнете се на детето си. Прегърнете го и му кажете:

– Много те обичам, но лаптопа няма да ползваш цяла седмица.

Не е нужно да викате, да обиждате, оскърбявате и да отказвате да говорите с детето си. Просто накажете детето си, като му отнемете любимото занимание.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.