Едно момче си играеше на двора и реши да измери ръста си. За тази цел той заби пирон в дървото на височина съответстваща на ръста му.

След три години момчето порасна с 20 см. За това време дървото израсна с 40 см.

На колко сантиметра над момчето ще се намира пирона?

Сега е ваш ред. Внимавайте добре, не всичко опира само до сметки. Нещо трябва да знаете и за растежа на дърветата.

Много подсказах, но ако това не ви е помогнало прочетете …

Отговор: Пиронът ще бъде 20 см по- ниско. Работата е там, че само върховете на дървото растат, а не самия му ствол. Така, че белегът на момчето няма да се помръдне и ще остане на същото място.

В двора на Харвардския университет е разположена статуята на Джон Харвард, която е направена от скулптора Даниел Френч.

На плоча под статуята има надпис: „Джон Харвард, основател, 1638 г“.

Студентите наричат тази скулптора „Статуя на тройна лъжа“.

В действителност, седналия човек не е Джон Харвард, а студентът Шърман Хор, който бил избран от Даниел Френч, защото той е пряк потомък на първия пуритан в Нова Англия и се е превърнал в модел за скулптора.

Джон Харвард не е основател на университета, а само спонсор. Той е дал библиотека си и половината от състояние си на Университета.

Освен това, Университетът е бил създаден две години по-рано от посочената дата.

64 годишен пенсионер се разхождал в гората и изчезнал. За случилото се обадила жена му. След това хората си спомнили, че зад изчезналия пенсионер е вървяло куче.

В края на третия ден от търсенето кучето се появило в двора. То грабнало парче хляб от ръката на жената на пенсионера и побегнало към гората.

Хората веднага се втурнали да догонят бягащия мелез. Кучето проявило удивителна съобразителност. Спирало, за да дочака следващите го хора и след това отново тръгвало напред.

Най-накрая кучето ги завело на място,където лежал изгубилия се пенсионер. Той бил с изчерпани сили, нахапан от комари и мравки, но за радост на всички жив.

След няколко дни той дошъл на себе си и постоянно повтарял:

– Ако не беше моето куче …. само на него дължа живота си …

Кучетата са много умни животни. Често ги използват за търсене и спасяване на хора.

За тези четириноги приятели можем да кажем следното:

Главното е, че кучето е приятелски настроено към хората и ги обича, а търсенето на любими хора за тях е щастие.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.