Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Юри се женеше. Подписване, разходка, множество снимки и хоп в ресторанта. Започна и даването на подаръци за младоженците, някои в плик, други в красиво оформена опаковка.

Изведнъж в залата внесоха огромна кутия, която била изпратена от далечни роднини на Юри, но самите те не могли да дойдат.

Гостите на сватбата започнаха да си шушукат:

– Каква голяма кутия!
– Какво ли има в нея?

– Прекалено е лека.

– Намирисва ми на нещо нечисто….

Юри със свидетели скъсаха празничната лента, която обграждаше пакета и бързо отвориха капака на кутията.

– Пълна е с смачкани хартии, – разочаровано се обади някой.

Младоженецът отчаяно ритна кутията, но в нея нещо издрънча. Юри и неговият най добър приятел скочиха в голямата кутия и започнаха да ровят в хартията. Най-накрая победоносно Юри извади ключове с дистанционно за кола. Всички се смееха и радостно поздравяваха младоженеца.

На следващата сутрин Юри си помисли:

„Трябва да благодаря на роднините си за ценният и хитро изпратен ми подарък“.

– Здравей дядо Гошо! Благодарим ви с Наталия за невероятния подарък и особено за хитро скрития ключ от колата, която ни бяхте изпратили. Това с големия кашон, ….. бе много оригинално.

– Поздравявам те Юрка. Значи си намерил ключа? А петте хиляди на пачки, не откри ли?

– По дяволите, – изруга Юри.

Младият мъж бързо извика такси. Младоженците с няколко свидетеля се втурнаха в ресторанта, за да разберат какво е станало с онази голяма кутия. Те бяха я оставили на боклука в двора.

Изтичаха при контейнера, а тя си стоеше там спокойно. Бързо започнаха да изхвърлят всички натрупани книги в нея. Но за съжаление освен стари вестници и списания, друго нищо не намериха.

Младоженците се прибраха омърлушени в дома си.

– Къде гледахте, глупаци, – вилнееше Натали, – това са толкова много пари.

Юри с приятелите си мълчаливо въздишаше.

Изведнъж телефона иззвъня. Обаждаше се дядо Гошо:

– Е, какво Юрка, намери ли кутията?

– Намерих я, но пачките ги нямаше там.

– Тях и не трябваше да ги има! Пошегувах се! Мислех си, че след бурната нощ седите не изтрезнели и мързелувате. Не ви ли добавих малко адреналин? Ха- ха-ха …..

Юри се цупеше на дядо си цели десет минути. След това всички се разсмяха и продължиха да мързелуват надигайки бутилка с шампанско от време на време.

Трудно бихме си представили селски двор без петел, кацнал на стобора.

Ако се вярва на историята, преди 2500 години, когато войската на Дарий се връщала от Индия с богат плячка, заедно с нея войниците донесли петли в Персия.

Местните хора вярвали, че тази птица помагат на слънцето да се бори с тъмнината.

Дарий заповядал да има петел във всеки дом.

Така петли достигнали Черноморското крайбрежие.

Тя бе интересна котка. Викаха ѝ Сузи. Живееше в един дом вече шест години. Нравът ѝ бе много груб. Никой не я бе чул да мърка.

Веднъж на съседното куче такъв отпор му даде, че то вече не посмя да дойде към нея.

На улицата се движеха само две котки, но котараците бяха дузина.

Първото раждане при Сузи мина успешно. При второто имаше малко усложнения, но премина всичко и се забрави.

През пролетта стопаните на Сузи решиха да си вземат куче.

Когато Чарли се появи в къщата, Сузи прие това за лично оскърбление. Първите няколко дни след идването на кучето, тя нощуваше на двора, но за яденето се прибираше.

Малко по-малко Чарли и Сузи започнаха да се опознават. Няколко дена заедно „се молеха“ за няколко хапки от масата.

А когато Чарли прогони наглите ухажори на Сузи, в сърцето на котката се прокраднаха топли чувства.

Но въпреки всичко, Сузи отново забременя. Този път всички котета, които роди бяха мъртви …

Чарли преживяваше случилото се пред вратата. А когато двамата се събраха, той облиза котешката муцунка.

От този ден Сузи не му даваше да се отдалечи от нея. Чарли заспиваше в креслото, а Сузи лягаше до него и го обръщаше с лапичките си. Облизваше ухото му. Накрая заспиваше положила глава на гърба му.

Сузи обикна Чарли, та нали той ѝ бе съчувствал, когато ѝ бе най-тежко.

Но как ще се развият по нататък нещата, никой не знаеше. Трудно бе да се прецени особено сега, когато стопаните му бяха забелязали, че Чарли е хвърлил око на съседския дакел.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.