Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….

Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.