Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.

Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….