Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Една красива пеперуда се носеше волно във въздуха. Изведнъж тя се наклони и падна в издигнали чела нагоре теменуги. Когато Лидия видя красиво обагрените криле на насекомото, изтича в задния двор, влезе в кухнята и бързо грабна един стъклен буркан.

– Отдавна мечтаех, да си хвана такава пеперуда, – задъхано се усмихваше момичето на себе си.

При връщането си Лидия се спъна и се удари в бетонната ограда. Буркана падна и се разби. Едно голямо парче стъкло от него отскочи и отбеляза кървава диря върху ръката на момичето.

Тази рана съвсем не бе безобидна. За нея трябваха осем шева, за да се затвори напълно.

Днес белегът като гъсеница пълзи по ръка на Лидия, особено когато извършва някакво движение с нея. Той разказва историята за едно нараняване и едно изцеление.

Когато гледаше вече оздравялата си ръка, Лидия си спомняше за случая, когато Исус се яви на учениците Си след смъртта Си. Тогава Той бе казал на Тома:

– Дай си пръста тук. Виж раните от гвоздеите на ръцете Ми. Протегнете ръка и я сложи в ребрата Ми.

С това Искаше да му покаже, че е същия, Който Тома е познавал преди. Той бе възкръснал от мъртвите с белезите на Неговото страдание, които бяха все още видими.

Тези белези сочеха към Спасителят. Те разказваха историята на нашето спасение.

Прободените Му ръце и крака от пироните и раната в ребрата Му разказваха историята за болката, през която Исус бе преминал, а след това бе изцерен.

Грехът ни е опустошил и разкъсал, но Исус дойде, за да ни възстанови и направи едно цяло.

Слънцето макар и не много силно грееше в градинката пред блока. На детската площадка в пясъка весело си играеше Юри, малко четиригодишно момченце. Баба му го наблюдаваше от прозореца на кухнята от втория етаж.

Юри бе спокойно и добродушно дете. Не създаваше много грижи на родителите си. Беше послушен и изпълняваше всичко, което му нареждаха. Малкото дете много обичаше да пее и сега си тананикаше една от песните, които бе чуло в църквата, където го водеше баба му.

Внезапно до детската площадка спря кола. От нея излезе едър мъж и се насочи към Юри. Той грабна малкото момче и бързо го навря в колата. Юри не успя да извика, колата бързо потегли.

Бабата ахна и изкрещя, но наблизо нямаше никой, който да се притече на помощ.

Страхът в Юри отстъпи на песента, която напираше в него и той запя:

– „Както еленът пръхти за потоци водни
и аз за Тебе копнея.
Ти единствен Си Този, Който търся …..

– Млъкни, – изрева мъжът на предната седалка до шофьора.

Това не смути Юри и той продължи да пее:

– „….с цялото сърце. Ти Си сила, моя щит“

– Хлапе, затвори си устата, ще те шамаросам, – още по-гневно изкрещя мъжът.

Но малкото момче не можеше да спре, тази песен като че ли извираше от него с пълна сила:

– “ ….. аз предавам се в Твоята власт. Ти единствено мое желание, аз хваля Те“.

Завършвайки песента, Юри започна отначало.

Двамата мъже отпред в колата беснееха, но бяха още в града и имаше много движение. Те не можеха да спрат, за да усмирят малкия певец.

А Юри пееше и сърцето му се изпълваше с мир. Мъжете в колата се умълчаха. Вслушвайки се в думите на песента, похитителите се укротиха, нещо ставаше с тях …

Изведнъж колата спря, шофьорът скочи, отвори задната врата и избута грубо Юри от колата. Малкото момче падна на тротоара, а колата потегли.

Мъж и жена се притичаха веднага до падналото дете.

– Момченце, добре ли си, – жената започна да опипва детето и да го оглежда, дали има някъде наранявания.

– Защо те изхвърлиха от колата? – попита мъжът.

– Играех на пясъка …..и те…. те … ме взеха ….. – объркано започна да обяснява Юри, след което лъчезарно им се усмихна.

– Къде живееш? Как се казваш? – попита го загрижено жената, досетила се вече, какво точно е станало.

– Юри Спасов Дерменджиев, квартал Липите блок 402 етаж 2 апартамент 17, – отговори детето.

Скоро безстрашният певец бе отведен у дома. Когато се намери в прегръдките на баба си, Юри развълнувано започна да разказва:
– Знаех, че Бог е с мен и запях. Стана ми хубаво. Чичковците се развълнуваха от песента и ме пуснаха.