Такъв сняг отдавна не беше падал.Той затрупа всичко и движението по пътищата бе затруднено. Хората седяха край печките и излизаха на вън само когато се налагаше.

Елена беше млада невеста. Скоро очакваха да роди.

Но изведнъж почнаха болките, Елена се уплаши:

– Нали е още рано.

– Успокой се, момиче, – каза баба Дана, която беше при нея – и това се случва понякога. Преждевременни раждания има много. Ти си към края, не бой се.

Извикаха местната фелшерка Николова. Той прегледа Елена и каза:

– Трябва да я закараме до града, но нашата кола към амбулаторията е повредена.

Роднините на Елена се разтичаха по съседите да търсят превоз.

Когато бай Димитър чу за случилото се, веднага се отзова:

– На моята „Нива“ ще я закарам, заедно с фелшерката.

Обадиха се за линейка от града, която трябва да ги срещне някъде по пътя.

Климатичните условия усложниха пътуването. Нямаше никаква видимост. Колата излезе от пътя и не можа да продължи по-нататък.

Раждането започна направо в колата. Фелшерката не се изплаши от екстремната ситуация. Тя помоли тези, които бяха в колата:
– Ще има нужда от вашата помощ, моля за вашето съдействие.

Участие взе и шофьорът.

В медицинската чанта нямаше достатъчно материали, скалпела се оказа тъп.

На Димитър му се наложи да използва кибрит, за да срязва бинтовете и превръзките. След това той наряза одеялото си от колата, за да има в какво да бъде увито бебето.

Всичко приключи успешно, сега оставаше да чакат, да ги приберат.

Не можаха да включат парното, защото колата се бе наклонила леко на една страна, а това бе спомогнало да замръзне тръбата. В снега изобщо нищо не можеше да се ремонтира. Като напук на всичко, отново заваля обилен сняг.

– Ще измръзнем всички тук, – отчаяно каза Елена.

– Няма, момиче, не бой се, – започна да я успокоява фелшерката.

За да спаси всички от измръзване Димитър запали малката си газова бутилка на която готвеше, когато беше навън или далеч от дома си. Тя винаги стоеше в багажника му.

В селото Христо бе поел инициативата за спасяване на затрупаните от снега. 12 човека на две коли и снегорин бързо се насочиха към мястото.

Пристигнаха навреме и откараха бързо майката и детето в болницата.

Лекарят, който прегледа новороденото се усмихна:

– Какъв юнак само, – възкликна той, – тежащ цели два килограма и половина. Хубавото е, че е в добро състояния и скоро ще ви изпишем и двамата, – обърна се той към Елена

Елена въпреки премеждията се чувстваше също добре.

Но най-щастлив бе таткото, който прегръщаше жена си и сина си със сълзи в очите:
– Радвам се, че сте добре, – каза той.

Беше много студено. Старши сержант Данаил Маринов беше нощна смяна. Студът щипеше неумолимо.

Данаил от време на време потъркваше ръцете си, които бяха в ръкавици, но мразът проникваше и през тях. Младежът крачеше напред назад, за да се стопли. Беше едва осем часа, а го чакаше цяла нощ дежурство.

Телефонът иззвъня.

– Отидете на пътя и отбивайте движението в посока към града, има виелица.

– Слушам, – едва успя да каже Данаил, когато усети, че от другата страна бяха затворили.

Маринов взе със себе си няколко души и изпълни заповедта.

След около два часа Данаил получи нова заповед:

– Към вас ще дойде КАМАЗ „Вахта“ отидете на мястото, където хора са задържани от снега. Те се нуждаят от помощ.

До самото място не успяха да се доберат, нямаше как да преминат, за това тръгнаха пеша.

– Старши сержант Маринов придружи този КАМАЗ, – каза дежурният офицер.-  Внимавай за хората, гледай да не се паникьосат. Поддържай постоянна връзка с отдела.

Хората бяха замръзнали. Данаил не можеше да стои от страни, за това започна да им помага. Заедно с другите отиде до затъналия автомобил и започна да изважда хората.

Едно момиче, което прехвърлиха в КАМАЗА бе много замръзнало. Горната ѝ дреха беше цялата мокра. Тя трепереше и не можеше да се сгрее. Данаил свали якето си и го метна върху момичето.

Един мъж се мъчеше да сгрее премръзналите си ръце, но безуспешно. Когато Данаил го вида му даде ръкавиците си.

След това Маринов продължи да изважда затрупаните. Хората се хванаха за ръце, за да не се изгубят и в този момент….

Веригата от хора се разкъса, вятърът бе станал много силен и ги разпиля. Данаил разбра, че бе изгубил пътя. Започна да обикаля и да търси другите.

На Маринов му се струваше, че се лута часове, а не минути. Изведнъж видя светлини и се насочи към тях. Това бяха авариините на една затрупана в снега кола. В нея имаше семейство с две деца. Едното на две, а другото на десет години.

Маринов бързо се свърза с дежурния:

– Имаме нужда от помощ, намерих семейство с две деца в затрупана от снега кола.

– Ще изпратя някого, успокой хората.

Снегът все повече затрупваше колата, а бензина свършваше. Тогава Данаил отвори малко прозореца на колата и провеси червен плат, за да ги видят, ако наистина ги намереха.

Когато ги откриха, снегът бе достигнал до стъклото. Бързо ги откопаха и ги пренесоха в КАМАЗА.

Маринов бе раздал всичко, което имаше, за да стопли другите, но той самият бе премръзнал. Когато го закараха в болницата, лекарите се страхуваха за измръзналите пръсти на лявата му ръка.

Докато лежеше на леглото Данаил си спомни как  му се караше майка му:

– Не искам да работиш тази работа, не ми харесва да бъдеш в полицията. Скоро се ожени, ами ако се случи нещо лошо с теб ….

Тогава той бе се засмял и ѝ бе казал:

– Не виждам по-добро място за мен освен това. Там мога да помагам на хората. Трудно е, но тази работа ми харесва.

Поради силната виелица на това трасе бяха затрупани много коли в снега, но поради смелата намеса на Данаил и неговите другари почина само един човек от измръзване.
–

Радой чуваше шума от долните етажи на къщата, но това като, че бе някоя друга къща в някоя друга страна. Стържещ звук се разнасяше от местенето на тежки сандъци по каменен под. Долавяше разговори на простонароден латински.

Може би това е Утопия. В самия център на това място, се намира град на име Амауротум – градът на мечтите.

Уморен от усилията да разбере тайните на света Радо се отпусна на леглото.

Долови някакво движение до себе си и извърна глава, за да види кой е. Беше Михо, момчето, което му помагаше в последно време.

– Спомням си, – прозвуча дрезгаво гласът на Радо, – Кале, алхимиците, машината за развиване на паметта.

– Джако прави такава за нашия владетел, за да стане най-мъдрия в света, – каза бързо Михо, – но той едва ли ще се научи да я ползва.

– Това са фантазии, – каза Радо, а температурата му се покачваше.

– Не, истина е, – възкликна Михо. – Има един човек в големия град, който е създал жива душа. Цялата от вътре е покрита с малки рафтове. На тях можеш да намериш определени свитъци, изписани откъси, които изпълняват ролята на ключове.  С тях отварят кутия с ключ, в която има друг ключ, който отваря друга кутия с ключ и т.н. Тези ключове не са направени от метал, нито кутиите от дърво.

– Какви са тия щуротии, които ми разправяш, Михо?

– Това съвсем не са щуротии, – възмутено реагира Михо. – Те са изградени от човешки дух и ще остане, когато всички други книги бъдат изгорени. Ще ни дават възможност да помним не само миналото, но ще знаем и бъдещето. Ще виждаме формите и обичаите, които един ден ще се видят на нашата земя.

– Това ми звучи доста налудничаво, – каза Радо. – Аз искам машината за паметта на Даниел.

– Казват, че побягнал от страната и оставил недовършена машината, – каза Михо.

– Знаеш ли, чух за него, че не говорел и не се хранел, потресен от възможностите на сглобеното от него устройство.

– Други разказваха, – започна плахо Михо, – че от машината излезли демони и го подгонили. Той побягнал и оставил всичко, и книгите, и дрехите си, нищо не взел със себе си.

– Дали не са останали някакви чертежи от изобретението му, – с надежда каза Радо.

– Има ли смисъл, – засмя се Михо. – Така и така нищо няма да разберем от драсканиците му. Какво точно е представлявало това негово изобретение, едва ли някой ще разбере някога.

– Печатна преса, която сама пише книги и ги отпечатва. Мозък, който функционира отделен от тялото…. Това ми се иска да видя …. Как е постигнал това? – въздъхна дълбоко Радо.

Двамата замълчаха. На Радо не му оставаше много.

„Може би тази нощ ще си отиде“ – помисли си Михо и очите му се насълзиха.

Навън се стъмваше. Денят избледняваше и отстъпваше място на нощта. Вятърът накланяше дърветата, а дребни капчици оросяваха листата. Природата е готвеше да заплаче.

Големият математик Арабия лежеше неподвижно. Учениците му стояха около него и нетърпеливо чакаха да видят какво ще каже лекарят.

Той го прегледа и каза:

– Това е всичко, сърцето спря ….

Учениците натъжени, наведоха глави.

Изведнъж пристигна запъхтях един от учениците на Аравия и от прага започна да вика:

– Учителю, намерих решението на уравнението!

Всички ученици гневно се обърнаха към закъснелия, показвайки му, че трябва да запази тишина.

Но спрялото сърце на учителя изведнъж трепна и прескочи. Аравия със съвсем слабо движение на показалеца си извика закъснелия при себе си и без да отделя очи от него, прошепна:

– Кажи ….

Ученикът застана на колене пред учителя си и тихо му изложи решението си.

Аравия сложи ръка на главата му. На лицето на учителя застина усмивка.

Бащата на Фридрих Енгелс бил ревностен поддръжник на пиетизма, религиозно движение в лютеранството.

В училищната характеристика на Фридрих пише, че гимназистът Енгелс се е отличавал с „религиозност, чисто сърце, благонравие и други привлекателни добродетели“.

На 16 години той е написал стиховете:

Слез, о Божий Син, Христос,
Чакам те в долината на сълзите,
О, отнеси всички беди!

Между 18 и 20 години Фридрих изминава пътя от вярващ към много четящ юноша. Първоначално се е стремял да изтълкува догмите на религията по рационалистичен начин, а след това става поддръжник на „религията на сърцето“. Става убеден атеист и рационалист, вярващ само в науката и разума.

За него „божествено може да се счита само това, което може да издържи на критиката на разума“.

След това религията за Енгелс, особено християнството става един от главните врагове, които пречат на човечеството да бъде щастливо.