Една красива елегантна и спокойна жена се разхождаше с съпруга си. Двамата се бяха хванали за ръце и се усмихваха щастливо един на друг.

Всички мъже, които ги срещнаха им завиждаха:

– Ето това е жена, – възкликна едър и як мъж. – Възрастта ѝ сякаш се е стопила, а не е много млада.

– Защо моята жена не изглежда така? – попита друг.

Намери се и кой да отговори:

– За жената човек трябва да се грижи и да я пази като голяма скъпоценност. Той не трябва да я обижда, а да я хвали и когато сбърка да я насърчава. Не бива да сваля на крехките ѝ плещи цялата черна работа. По-добре да я прегръща, целува и обича. Да я защитава и утешава.

Един старец не се стърпя и също коментира:

– До всеки женен стои възрастна красавица, когато тя има на кого да разчита и да се облегне в трудна ситуация – своя мъж.

– Е, има и самотни красиви дами или такива, които са запазили красотата си и достойнството си в нещастния си брак, но честно казано не съм срещал такива жени, – смутено добави мъж на средна възраст.

– Трябва да се грижиш за жена си още, докато е млада и тя ще си остане умна и красива, – кротко обясни мъж с прошарени коси и големи още не побелели мустаци. – Външността на жената и нейният характер много зависят от това, как се обръщат към нея.

– Така е, – съгласи се трети. – От добрите думи, засиява и се подмладява, от прегръдките, тя става още по-стройна, а от целувките по-красива и добра ….

Млад мъж се усмихна и въпреки малкия си опит прибави:

– Когато видиш възрастна жена, веднага разбираш, какъв е мъжът ѝ, добър или не.

– Мъжът сам трябва да избере, каква жена иска до себе си красавица или чудовище, – тъжно поклати четвърти.

– Жените се нуждаят от много топлина и ласки, с добри думи да ги подкрепяме, а за всичко останало, нужно е да се прощава. Любовта може много неща да прости …, – тъжно навел глава, потропвайки с бастуна си, бавно се отдалечаваше немощен старец.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Веднъж в един провинциален театър Росини слушал доста лоша опера от  един малко известен музикант.

На едно място той се засмял и извадил нотен лист от джоба си, след което бързо записал няколко ноти.

– Какво си записахте маестро? – попитал го седящият до него мъж.

– Записах тази ария. Мотивът ѝ е прекрасен. За тази опера е твърде хубав. Мисля, че това мога да представя на милите дами, – Росини лукаво намигнал на малките ноти на листа, – те са по-подходяща среда….

На Сава съвсем не му бе лесно. Той ръководеше група младежи. Той също бе млад човек и нямаше голям опит, не бе отглеждал деца в тинейджърска възраст.

Съмняваше се, че може да ги обучи правилно, че с положителния си опит може да им повлияе, за да не бъдат завлечени от пороците и удоволствията, които предлага света.

Искаше му се да останат добри и чисти, непокварени от злото в ежедневието.

Ходеха заедно на екскурзии, посещаваха музеи и забележителности, срещаха се с различни хора.

Един неделен ден Сава с младежката група посети един старчески дом. Какви ли не мисли минаха през главата му.

Страхуваше се младежите да не обидят възрастните хора, с шега или някоя подигравка. Различни възрасти, специфични разбирания.

Преди да тръгнат Сава наведе глава и се помоли:

– Господи, ти познаваш много по-добре сърцата на тези младежи, ти знаеш и хората, при които отиваме. Помогни ни да прекараме едно чудесно време с тези възрастни мъже и жени и да им занесем радост, топлина и много любов.

Когато отидоха момичетата помогнаха при сервирането на храната. След като свърши обяда, младежите сами намериха местата си сред това многообразие от възрастни хора.

Разговаряха и се смееха заедно с тях. Лора и Станчо им попяха, а Тони им посвири на китара.

Някои от момичетата поканиха част от възрастните мъже и танцуваха с тях. На възрастните дами също не им се размина. Младежи подхванали ги внимателно през кръста, танцуваха танго под звуците на китарата.

Валери бе седнал до леглото на една жена и ѝ говореше нещо, а тя топло му се усмихваше. Бонка бе отворила Библията си и обясняваше нещо на един заинтересован възрастен мъж.

Сава наблюдаваше младежите в действие и си каза:

– До сега не съм осъзнавал какъв потенциал имат тези млади хора. Те са жив пример за силата на Христовата любов, която променя хората.

Дамите от висшето общество винаги били обличани от прислужница. Това е започнало още от епохата на корсетите, които такива е трябвало да се затягат на гърба на жената, а това можела да направи само прислужницата.

Самата дама била напълно безпомощна, когато ставало въпрос за обличане на корсет или рокля.

Тази традиция се запазила до използване на копчетата. Когато на роклите на аристократките се появили копчета, било съвсем естествено да се пришиват от ляво. Така прислужницата, която стояла пред нея удобно можела да ги закопчава.

На мъжките дрехи копчетата се пришивали отдясно, защото дори знатните господа се обличали самостоятелно.

Описани обичаи са съществували в продължение на толкова дълго време, че постепенно се превърнали в стабилна традиция. И до сега, копчетата на женски дрехи се шият в ляво и на мъжкото – отдясно.