Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Червеният картон във футбола е много тежко наказание. Но чрез него се отстраняват не само футблисти.
В историята на световния футбол има два известни случая, когато съдии сами са се отстранили от футболен мач. Тези двама съдии, са показали удивителна принципност, по различно време, обслужвайки  мачовете на нисшата английсла лига.
Анди Уайн през 2005 г. свирел на мача между клубовете на „Peterborough North End“ и „Royal Mail“. В един от случаите вратарят на „Peterborough North End“  Ричард Макгаффин не се съгласил с решението на съдията, зачел гол в неговата врата. Разярен отбранител на вратата се нахвърлил на съдията и използвайки нецензурни думи, се опитал да му докаже, че не е прав.
Чувайки гневната реч на футболиста, съдията го блъснал настрани и започнал не по-малко агресивно да доказва, че е прав. Работата могла да стигне до бой, но за голяма радост съдията се осъзнал навреме, извадил червен картон за себе си и напуснал полето.
Били минали само 63 минути от срещата. Но мача бил прекратен, защото нямало резервен съдия.
Своята постъпка Анди Уайн обяснил така:
– Моите действия бяха абсолютно непрофесионални. Ако това беше направил някой футболист, щях да го изгоня веднага от полето, но тъй като тава направих аз, трябваше да си тръгна.
Мелвин Силвестър, колега на Уаин, също се оказал толкова невъздържан. Той свирел на мача между „Саутгемптон Армс“ и „Херстборн Тарант Бритиш Легион“. Един от футболистите непрекъснато провокирал съдията и леко го побутвал по гърба. В един от тези моменти нервите на Силвестър не издържали и съдията демонстрирал добра техника на юмручен бой. След няколко негови удара, футболиста паднал в нокаут.
Осъзнавайки какво е направил Мелвин Силвестър дал на себе си червен картон и си тръгнал.
В този случай мача не бил прекратен, защото един от зрителите се оказал футболен съдия.
След мача Мелвин бил извикан на заседание на футболната федерация, където казал, че футболистът го е провокирал.
– Той ме буташе отзад, а аз му отвърнах с удар. След това той още веднъж ме наруга и аз избухнах.
Съдията бил признат за виновен. Бил глобен с 20 фута стерлинги и го отстранили да не съдийства на мачове за срок от половин месец. Самият Мелвин Силвестър сметнал наказанието за твърде строго и бил силно възмутен.

Над живият мюсюлманин, който е на път да умре, се извършва специална церемония. Погребалните обряди в исляма са сложни, за това стават в присъствието на духовни лица. Независимо от сложността, всички детайли на ритуала, трябва строго да се съблюдават. Това е задължение на всеки мюсюлманин.
След като умре човекът, той се измива съгласно разнообразни обряди. Шириата забранява човек да се погребва с дрехи, за това го завиват в бял саван, връзват брадата му и изправят ръцете му. Починалият лежи на гръб, а краката му са насочени към Мека.
Мюсюлманите никога не погребат своите мъртви в ковчези. Вместо това, пренасят мъртвия с помощта на специални носилки – тобут, които винаги има в джамите или гробищата.
На погребението се четат специални молитви. Шариата не забранява оплакване на мъртвеца, но строго забранява това да се прави на висок глас.
Мюсюлманите вярват, че починалият страда, когато роднините му го оплакват.

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Един добре познат мит е историята на прочутата фреска, която краси тавана на Сикстинската капела, която е рисувана от художника Микеланджело, легнал по гръб, защото само по този начин той е бил в състояние да създаде необходимия наклон на ъглите.
Този известен проект е направен по по поръчка на папа Юлий II.
Първоначално Микеланджело не горял от желание да се хване за тази работа. Той бил по-скоро скулптор, а не художник.
Още от самото начало той се сблъскал с редица проблеми единият, от които бил да намери идеална позиция на тялото си. Въпреки слуховете, че той е рисувал купола лежейки на гръб, не е вярно, но не е и толкова далече от истината.
През повечето време той е бил изправен на крака, а врата му бил изкривен под изключително неудобен ъгъл.
Работата продължила доста дълго. Цели четири години, което неминуемо оказало влияние на здравето му.