Когато Йовка разглеждаше снимките на телефона си, изведнъж трепна. Тя видя фотография, на която лежи на плажа напълно изтощена, разперила ръце и крака  и дала гръб на всичко.

Йовка беше в шок: „Кой ми е направил тази ужасна снимка?“

Тя изпита отвращение към себе си, което нарастваше и ставаше още по-голямо със всяка измината минута. Бе готова да се разплаче.

Йовка вече се канеше да изтрие снимката, когато в стаята влезе синът ѝ.

– Може би ти ще ми кажеш, от къде се взе тази моя снимка? – обърна се тя към сина си и му показа снимката.

Първата реакция на юношата бе усмивка.

– Аз те снимах, когато бяхме край езерото миналата седмица. Просто не можах да устоя….

– Но ти трябваше да ме попиташ, преди да вземеш телефона ми и да ме снимаш, – каза сърдито Йовка.

– Права си, мамо, но погледни колко добре изглеждаш тук. Не е ли така?

Йовка още веднъж погледна снимката и се опита да разбере, какво искаше да каже синът ѝ.

Дойде и дъщеря ѝ, хвърли едно око на снимката и каза искрено:

– Ти си много красива! На мен ми харесва тази снимка.

Йовка въздъхна дълбоко. Но това ѝ беше  нужно на този етап. Тя винаги обръщаше внимание на своите недостатъци. Но постепенно всичко започна да се представя в друга светлина пред нея.

Тя все още виждаше своите пълни бедра, но видя и жена, която се е уморила след разходка с децата си.

Йовка виждаше пълните си ръце, но същевременно с това видя ръцете на майка, която вдига децата си на ръце, за да не наранят краката си о камъните или да ги изгорят на горещия пясък.

Тя виждаше пълна жена, която бе облякла черен затворен бански, за да скрие проблемните си части на тялото, но виждаше и щастлива майка, която не се щадеше за своите деца.

От дълго време тя се бореше с наднорменото си тегло, както много други жени и навярно щеше да продължава и за напред така.

– Изглежда, – въздъхна тъжно Йовка, – няма да бъда стройна и слаба. Вярно е, че често се тегля на кантара, но не позволявам излишните ми килограми да ми пречат да живея.

Тя често отиваше с децата си на разходка. Понякога дори се чувстваше привлекателна. Е, не беше много сигурна в това, но се стараеше да мисли в тази посока.

„Може би е така, защото съм вече стара и много разсъждавам, – помисли си Йовка. – А може би сега се грижа за много по важни неща, отколкото за впечатлението, което правя на другите. Виж как децата ми гледат на моето тяло. Техните очи са изпълнени с любов“.

Така тя престана да мрази тялото си.

– Разбира се, – обясняваше Йовка на една своя приятелка, – ще продължа да се занимавам със спорт и правилно да се храня, за да бъда здрава, но именно сега искам да обичам тялото си такова, каквото е. Бих искала да се видя такава, както ме виждат моите деца.

Мери и Тони живееха заедно с двегодишната си дъщеричка София в предградията на столицата. Скоро семейството се допълни с още един член добермана Чери.

От кучето се бяха отказали предишните му собственици. Когато Мери и Тони го видяха в приюта за животни веднага го харесаха.

– Виж какъв красавец е, – каза Мери въодушевено.

– Да, – засмя се Тони, като го почеса зад ушите, – изглежда добродушен.

Без колебание го прибраха в дома си.

Чери бързо се сприятели със София и двамата заедно играеха на двора.

Но един ден кучето изръмжа и се озъби. Хвана малкото момиченце за памперса и го повлече по пътеката.

Мери уплашено се хвърли към кучето:

– Чери, пусни детето ми, … чуваш ли веднага …. долу….

Но изведнъж Мери се стъписа. Там, където играеше до скоро София пълзеше отровна змия.
В последния момент храброто куче успя да спаси малката си стопанка, но змията го захапа.

София не бе пострадала, но Чери бе ухапан.

Мери веднага звънна на ветеринара:

– Змия …..спаси детето, но кучето …. ухапа, – започна объркано да обяснява тя.

Ветеринарът не за първи път се сблъскваше с подобни случаи, за това разбра какво каза обърканата жена, след което попита:

– Къде живеете?

– Улицата до реката, в розовата къща до моста, – вече по-спокойно обясни Мери.

– Не се притеснявайте се, идвам веднага, – опита се да даде надежда на уплашената Мери.

Ветеринарът грабна чантата и тръгна веднага. Когато пристигна, веднага инжектира на добермана противоотрова.

След няколко минути кучето се оживи, то изглеждаше вече добре.

– Той е герой, – засмя се ветеринара, като потупа кучето по гърба.

– Да, невероятен е, – засмя се и Мери, – кой знае какво щеше да се случи със Софи, ако не беше той. А аз първоначално си помислих, че иска да нарани детето ми ….

За щастие и двамата София и кучето останаха живи и здрави….

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Ние сме като безкрили птици, а нашите отговорности и работа, възложени ни от Бога, са крилата, които ще ни възнесат към небето.

Когато разглеждаме и броим нашите бремена и товари, това ни довежда страх в сърцата. Но когато ги вземем върху раменете си, те се превръщат в криле, а на тях ние се възнасяме към Бога, по-близо до небето.

Всяко бреме, което приемем в добро настроение и любов, се превръща в благословение за нас. Бог желае предназначения за нас труд да ни помага.

Не желаейки да огънем гърба си за да повдигнем тежест, означава, че се отказваме от нова възможност, за да израснем в благодатта.
Благословеното бреме, няма да ни се струва тягостно, ако е възложено на раменете ни от ръката на Самия Бог.