В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….

Наближаваше девет вечерта. Кръглата луна, огнено червена осветяваше улицата. Двамата седнаха на пейката, отдаван не бяха се виждали, а колко много неща имаха да си кажат.

– Сара харесва един мъж, той не е евреин, но изглежда ще се омъжи за него, – сподели Даниел.

Освен Сара, той имаше още две сестри и за всяка от тях се притесняваше. Грижата за тях беше паднала на раменете му. Твърде малки бяха, когато убиха родителите им. Тогава Даниял сграбчи двете по-малки сестри, а третата я повлече  след себе си. Нямаше време. Откриеха ли ги, щяха да последват участа на родителите си.

Хана вдигна очи към Даниел и го попита:

– И ти си съгласен тя да се омъжи за него?

– Когато прекосих толкова много страни, за да уча, видях и научих много неща, – каза Даниел. – Промених си и мнението за нашият народ. Мисля, че сега ние сме маята на християнския свят. Нашата задача е сега да ходим сред християните и да им разкриваме нашите знания и да допълваме техните умения.

– Искаме собствена страна, – каза тихо Хана, – в която да управляваме с доброта и разбиране. Никой от нас не знае толкова добре, какво означава да се управлява с жестокост.

– Родени сме не да се крием и срамуваме. – каза възторжено Даниел. – Трябва да бъдем такива, каквито сме и да се гордеем, че сме избрани за водачи. Ако сестра ми се омъжи за християнин, тя ще занесе в семейството своите знания и мъдрост, а това ще ги направи още по-добри християни, дори и да не узнаят, че тя е еврейка.

– А ние как ще живеем? – усмихна се Хана.

– Ще живеем един добър живот, – очите на Даниел светеха. – Няма да приема християнските догми, които забраняват и ограничават достъпа ми до човешкото познание, което е полезно за всички. Еврейските правила няма да ме спъват за начина, който съм си избрал да живея. Ще чета, ще задавам въпроси, няма да приема задръжки за постъпки, които ми изглеждат смислени.

– Ами аз? – трепна Хана. – До къде ще ни заведе тази твоя независимост?

– На теб ще гледам като партньор в това начинание. Ти ще намериш нещата, с които искаш да се занимаваш и се надявам, че ще постигнем съгласие. Ще намерим един нов начин на живот и то такъв, че да оказваме почит на нашите родители, но и да ни даде възможност да бъдем самите себе си.

– Не мислиш ли, – тръсна глава Хана, – че това е прекалено смело, особено за такива като нашите семейства.

Даниел нищо не каза, само се усмихна и я прегърна. Той вярваше, че нещата ще се наредят, нали тя беше до него….

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Кучето е символ на верност. Това е едно огромно любящо сърце, което искрено отдава любовта си, без да иска нищо в замяна.
Дори и да не храните кучето си, то пак ще ви обича. То е готово да чака, служи и върви след вас навсякъде.
Както хората, така и кучетата имат различни характери. Поведението на кучето зависи от възпитанието му и от това, на какво го е научил неговият стопанин.
Основната характерна черта на нашите четириноги приятели е безграничната им преданост към човека. Това качество е добре да се научи от много хора.
Любовта на кучетата е като чистата и безкористна любов на самия човек. Това е, когато се влюбваме доверчиво, без да се обръщаме назад, отдавайки се напълно на другия.
Когато виждам изоставени кучета, аз ги възприемам като измамени в любовта, излъгани и предадени. В очите на изоставените животни се чете болката от предателството спрямо тях. Те не са вече толкова доверчиви, помирисват всичко много внимателно и предпазливо. Такива животни се боят и не се доверват на никого.
Същите чувства изпитва и човек, когато го предадат или изоставят. Много трудно се възтановява доверието. Не е лесно да стоплиш студено и недоверчиво сърце. Но всичко е възможно с помощта на искрена любов и малко топлина.
Марк Твен е казал: „Ако вземете едно гладно куче и му устроите луксозен живот и то никога няма да ви ухапе. Това е главната разлика между кучето и човека“.
Това е и втората характеристика, която ние хората трябва да научим от кучетата, умението да бъдем благодарни.
Кучето винаги помни доброто и в замяна на човешката грижа, щедро отдава своята любов, верност и ласка.