Самуил и Йосиф се връщаха от училище. Времето бе приятно и двамата кривнаха към парка. И там възникна следния разговор, които всеки от тях обмисляше до вечерта.

– Това е голям срам за нас християните, – недоволно отбеляза Самуил.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – Попита Йосиф.

– Разкажи ми за последния човек, за който си чул, че е споделил нещо за Исус! – раздразнено размаха ръце Самуил.

– Има много християни които правят това, – изтъкна Йосиф.

– Въпреки, че ценим разнасянето на Благата вест, – кисело реагира Самуил, – много малко от нас всъщност го правят. Според последните изследвания, резултата е плачевен. 61% от християните не са споделили Христос през последните шест месеца, а 25% са споделили само с 1-2 души. И защо мислиш, че става така?

– Някои смятат, – почеса се по главата Йосиф, – че трябва да знаят всички отговори преди да започнат да говорят за Исус.

– Ние не винаги ще знаем достатъчно за Господа, – бурно възрази Самуил, – но най-вече се страхуваме от въпроси, за които не сме подготвени или че ще дадем грешен отговор.

– А не си ли си мислил, че понякога този страх идва от това, че хората са враждебно настроени към  Евангелието и гледат да ни объркат? – предизвика го Йосиф. – Трябва да признаеш, че всеки християнин е искрено загрижен това, което е разказал на хората за Исус и желае да ги тласне напред към Спасителя.

– Не трябва да се страхуваме от нещата, които не знаем, – отбеляза Самуил, – просто трябва  да кажем: “ Не знам отговора на този въпрос, но ще попитам по-стари вярващи от мен и ще ти кажа“.

– Е, да! Евангелието е сила за спасение и то не се състои в отговорите на нашите въпроси. Освен това неотговорените въпроси рядко са попречили на някой да се довери на Христос, – вметна Йосиф.

Двамата се бяха разгорещили от разговора и вървяха доста възбудени по алеята.

– Понякога съм виждал християни, – наперено продължи Самуил, – които изглеждат някак странно и ми напомнят на някого. Мисля си, че при благовестието, трябва да бъдеш самия себе си, а не да имитираш този или онзи евангелизатор.

– Е, на някои им се отдава по-лесно да правят това, – възрази Йосиф.

– Но това не означава, че останалите са по-неможещи от тях, – отвърна засегнат Самуил, – Нали Бог ни е дал всичко за това, иначе не би ни изпратил.

– Лошото е, че когато говорим за Исус не помагаме на хората да го призоват в молитва, – отбеляза тъжно Йосиф. – В такива случаи трябва да попитаме човека: „Това има ли смисъл за вас? Искате ли да се доверите на Исус точно сега“. Ако каже „да“, трябва да го поканим да се помоли, а ако каже „не“ или „не сега“ това също е добре, защото той остава отворена врата и по-късно ще можем да си поговорим с него отново за Исус.

– А коя е най-голямата грешка при благовестието според теб? – настървено попита Самуил.

– Имаме приятели, хора от семейството, колеги и съученици, които са готови да слушат за Исус, но ние мълчим, – призна с болка Йосиф.

– Бих извикал към всички християни: Престанете да мълчите! Споделете днес вестта за Христос, – Самуил вдигна нагоре ръце и заподскача въодушевено.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

Генади много се дразнеше, когато баща му Добри му правеше забележки и то за дреболии.

– Защо не си изключил лампата в тоалетната, като си излязъл?

– За кого работи телевизора, като няма кой да го гледа?

– Не ти ли направи впечатление, че е паднала кутията от скрина? Защо не си я вдигнал тогава?

Генади, докато беше по-малък мълчеше и поправяше грешките си, но сега той бе вече млад мъж и забележките на баща му идваха в повече.

Един ден Генади бе повикан на интервю.

„Щом си намеря работа, – помисли си младия човек, – веднага ще се махна от баща ми. Дори ще замина някъде надалече, за да не слушам постоянните му забележки“.

Добри се радваше, че синът му ще отиде на интервю, но и бе малко притеснен за него, за това започна веднага да го съветва:

– Смело отговаряй на въпросите. Дори да не знаеш отговорите, дръж се уверено.

Скоро Генади пристигна на мястото, но в двора нямаше никой. Външната вратата зееше широко отворена.

Той приближи и забеляза, че долу на вратата се опираше малко парче и за това не можеше да се затвори. Протегна ръка и извади топче потъмнял стиропор.

След това притвори вратата и влезе в двора. Там имаше много красиви цветя.

Изведнъж погледът му бе привлечен от маркуч, който бе прикрепен към чешмата. От него продължаваше да тече вода, която не поливаше, а наводняваше пътеката.

– Изглежда някой е забравил да го премести, – каза си Генади.

Той насочи маркуча към цветята и продължи напред.

Приемната беше празна. На стената висеше лист хартия, който показваше къде да отиде. Генади го прочете и тръгна нагоре по стълбището.

– Вече е 10 часа и тук е достатъчно светло, а още не са изгасили лампите, – каза си тихо младият човек.

След това се засмя, като се сети за баща си и си помисли: „Започвам да мърморя също като него“.

Когато стигна до ключа, той просто го щракна и лампите изгаснаха.

Голямата зала на горния етаж беше пълна с хора. Като ги видя колко са много Генади се стресна:

„Голям е наплива, дали изобщо ще стигне ред до мен“.

Забеляза голямата врата, в която влизаше наперен всеки от кандидатите, но излизаше омърлушен.

Генади седна на един от столовете по към края, като преди това изключи лампите в залата, които вече не бяха нужни, защото дневната светлина, която нахлуваше през прозорците бе достатъчна, за да освети помещението.

Тъй като бе седнал накрая, Генади не можа да поговори с никой от интервюираните. Нямаше представа какво става вътре. Искаше да се осведоми дали са избрали някого, но така и не получи информация за това.

Дойде и неговия ред. Притеснен и развълнуван Генади прекрачи прага и застана пред трима мъже, които седяха зад една дълга маса покрита с червена кадифена покривка.

Единият от комисията взе документите и без да ги погледне попита:

– Колко скоро можете да започнете работа при нас?

„Това някакъв хитър ход ли е“ – помисли си с ужас младият мъж.

– Не се притеснявайте, – каза човекът от комисията. – Тук не задаваме въпроси, защото е трудно да се определят възможностите на човек само от няколко отговора. За това решихме да наблюдаваме хората, когато идват. За целта сме поставили камери навсякъде.

Генади се опита да си спомни какво е правел, докато влезе в тази стая, но всичко му се бе изличило от главата.

– Само вие се наведохте и махнахте стиропора, за да се затвори външната врата, – продължи мъжът. – На никой не му направи впечатление, че водата от чешмата върви напразно, нито, че не са изключени лампите, въпреки, че навън бе светло. И за това нашият избор се спря на вас.

Колко често Генади се ядосваше на баща си, че изисква от него ред, а сега благодарение на тези бащини забележки, които бяха изградили у него съответни навици, му помогнаха да започне работа, която много искаше.

Когато излезе от фирмата, младият мъж вървеше по улицата, усмихваше се и тихо шепнеше:
– Благодаря ти, татко!

Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.

Това се случило много отдавна. В едно далечно царство най-богатите търговци решили да окажат почит и уважение към Господаря на своята земя.

Отишли в дома му и поднесли скъпи дарове пред престола му.

Царят благосклонно приел даровете на търговците и ги попитал:

– Защо не ме обичате?

Търговците били изненадани от думите на владетеля и уплашено попитали:

– Донесохме ти скъпи дарове, защо не вярваш, че те обичаме и почитаме?

– За любовта към мен съдя по това как се отнасяте към поданиците ми. У вас няма човеколюбие, защото лъжете моите деца и ги ограбвате с високите цени на стоките си. С разкош угаждате на плътта си,  а презирате съседите си и не им обръщате внимание, когато са в нужда и лишения.

Търговците навели глави и не смеели да погледнат владетеля си. Какво можели да кажат за свое оправдание?

– Как да повярвам, че ме обичате, когато даровете ви са користни. Жертвате ги, за да получите още по-големи блага.

Тези думи не засегнали покварените и користолюбиви сърца на търговците. Те по-скоро се страхували от наказанието, което можело да им бъде наложено, отколкото да се поправят. Търговците нямали никакво намерение да признаят грешките си.

Царят изгледал безразсъдните търговци и ги посъветвал:

– Станете съвестни и честни спрямо децата ми. Бъдете умерени и човеколюбиви. Само така можете да докажете любовта си към мен и да заслужите моето благоволение.