И този ден отмина. Нако и Стоян едва се влачеха. Днешният ден за тях бе много натоварен и изморителен.

– Работа, работа и пак работа! Писна ми от нея, – негодуваше Нако.

– Баба ми едно време казваше: „Има едно добро място, където да отидеш, когато си разорен – на работа. Защото това е сигурен начин да изкараш пари“.

– Аз не съм изморен, а скапан, – запротестира Нако.

Но Стоян невъзмутимо продължи:

– Можеш да се смееш на мъдростите на баба ми, но правилното разбиране на това, какво е работа, е жизнено важно за успеха ти. Тя е благословение.

– Какво ти благословение, – измърмори Нако, – тя си е живо проклятие. Нали Бог е откликнал на греха на Адам и Ева с работа. Така че тя няма как да е нещо добро.

– Грешиш, – поклати глава Стоян. – Ако прочетеш по-внимателно Писанията, ще забележиш, че Бог е постановил на Адам да работи, още преди грехът да навлезе в света. Първият човек  е бил ресурсен мениджър. Бог е създал прекрасна градина и Адам е получил задачата да се грижи за нея. Следователно работата не е наказание или проклятие, а нещо добро.

– Аз не харесвам работата си, – твърдо заяви Нако. – Тя изцежда живота ми.

– Щом нямаш желание за тази работа, вероятно това е начинът да ти се покаже, че е време да се придвижиш към следващото приключение.

– Какво искаш да кажеш, – попита озадачено Нако, – че не трябва да работя само за заплата ли?

– Бог те е създал да работиш. Направил те е така, че да следваш своите желания и да променяш света чрез това, което вършиш. Създал те е да намираш удовлетворение в работата. Тя трябва да ти харесва. Ако никога не си виждал от този ъгъл нещата, промени си гледната точка. Благодари на Бог за работата, която ти е дал да вършиш и дай най-доброто от себе си за Негова слава.

– Но никой край мен не твърди, че работата е добро нещо, – възпротиви се Нако.

– Няма значение какво казват хората. Ако променяш света чрез работата, за която си мечтал, това определя пулса и насоката на живота ти.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.