Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

На децата било предложено да напишат съчинение на тема: „Как разбирам греха на Адам?“

В едно от съчиненията било написано следното:

В градината имахме много грах и баба разреши на съседските момчета да си похапват от него, но им каза:

– Ябълките не пипайте. От тях ще си правя сладко.

А момчетата тайно ядяха от ябълките.

За това баба ги изгони и им каза:

– Повече да не сте стъпили в градината ми!

Форд в младежките си години бил голям ценител и познавач на добрата храна. В джобовете си винаги носел орехи или стафиди.

Всичко се изменило, когато той започнал да се възприема като тяло на машина, а стомаха си като резервоар на гориво, който редовно трябвало да се пълни с гориво.

След това той загубил интерес към храната. Какво значение има какво ядеш, ако всичко служи само за една цел? И започнал да се храни с диви плевели.

Въпреки, че Форд печелел почти по един милион долара на година, той събирал в градината си различни плевели, като от тях правел сандвичи, подправки за горчица и салати.

Изглежда тази диета му е били от голяма полза. Хенри Форд рядко боледувал и доживял до 83 годишна възраст.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Ядосал се заекът на съдбата си.

– Защо на мен все така ми се случва? Защо съм най-слабият и най-страхлив в света?

Заекът започнал да се облива с горчиви сълзи. Накрая от яд ударил един пън с лапата си и тя се подула.

Вечерта, когато другите зайци го повикали да отидат до градината, за да похапнат малко моркови, той не могъл да отиде с тях поради наранената си лапа.

На сутринта разбрал, че всичко това не е станало случайно.

В същата нощ ловци направили засада на зайците и само един от тях се върнал жив.

Заекът започнал да благодари на Създателя си, че го е опазил, макар и по такъв странен начин.

След това никой не видял заека да се оплаква, че е най-слабия и най-страхливия в света.