В немския град Хайделберг се провеждат специални уроци по щастие.

Необичайният предмет не е въведен за сега във всички училища на Германия, но в едно от тях, което се намира в Хайделберг уроците по щастие се провежда от самия директор  на училището.

Главната задача на учениците е да живеят в хармония със себе си, да слушат сърцето си или просто да бъдат щастливи.

Изпит по този предмет няма, но всеки ученик в края на годината трябва да изпълни свой проект: снимане на сполучлив клип или да се заеме с благотворителност.

Във всички американски училища е въведен необичаен предмет, който се нарича „Научно изобретение“. Неговата цел е да отключи потенциала на младите учени.

След теоретичния курс, на всички ученици се дава една задача, да изобретят нещо ново.

За изпълнението ѝ на учениците се дава цяла година.

След завършване на курса учениците представят своите изобретения пред всички.
Класът обсъжда актуалността на проектите и поставя оценки.

Много години иврит бил свещен език, на който евреите четели, но „простият народ“ не пишел на него.

Ашкенази евреите говорели на идиш по ежедневни теми, сефардим на ладино. Те разработили букви, основани на еврейската азбука, за общуване на не свещени теми.

Сега се пише с тези букви, които примерно преди 1000 години са били измислени за записване на идиш. Това са кръгли прости за записване букви.

Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.