Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

Библията не осъжда притежаването на пари или имущество. С тях може да се направи много добро, ако се използват разумно и за благото на хората. Авраам, Исаак и Соломон навярно са били най-богатите хора на своето време.
Божият гняв не е насочен към материалното богатство, а към материални богове. Придобиването е идол за много от нас.
Натрупването на богатство е станало главна цел в нашия живот. Заслепени от това ние отдаваме прекалено внимание и слава на богатството, за които е достоен само Бог.
Придобиване на богатство е форма на идолопоклонство. А Бог мрази идолопоклонство. То отравя всички аспекти на нашия живот, включително и семейни отношения.
Библита учи, че работата не е в парите, а в нашата любов към тях: „Коренът на всяко зло е сребролюбието“.
Не позволявайте на пари или друго нещо, да заеме мястото на Бога в сърцето ви.

Разказват, че по време на една от проповедите на Сундар Синг в залата нахлули група индуси, които го пребили от бой и избягали.
Побойниците били местни жители. Присъстващите ги познавали и възмутени от деянията им, искали да ги предадат в ръцете на правосъдието.
Имало и такива, които казали, че сами ще се разправят с тях.
Сундар Синг ги изслушал и казал:
– Братя, аз съм потърпевшият и имам друго предложение. Хайде да им простим, както Христос е простил на тези, които го разпънаха или като Стефан, който прости на тези, които го убиваха с камъни.
Простете, освободете провиненият от глоби и санкции. Не отвръщайте с омраза, сменете гнева с милост.
Да простиш, не означава просто да кажеш: „Прощавам ти!“, това означава да премахнеш от сърцето си раздразнението и лошото чувство към съгрешилия.
И за да направим това, ние трябва да припомним нашите грехове. И навярно ще си спомним за не много добри дела, за които и самите ние не можеш да си простим.
По време на война печели тази страна, която гони противника, но не е така на християнското бойно поле. Още по-голям укор за врага е, когато човек не само не отвръща на зло със зло, но обича враговете си.
Прости от все сърце на този, който ти е причинил зло. Прости обидата, която си получил от своя ближен.
Исус Христос казва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то нито Отец ви, Който е на небесата, ще ви прости съгрешенията“.

Много често чуваме за караници и кавги между децата в някое семейството. Нека си припомним историите за Ромул и Рем, Каин и Авел …..
За да избегнем тези кофликти се стремим да накараме децата си да се обичат и да си помагат. Но как постъпваме?
При недоразумение при децата казваме: „Тя е твоя сестра, ти трябва да я обичаш“, „Нима не обичаш брат си?“ или „Братята не се бият, а се обичат“.
И веднага след като те чуят подобни изказвания, веднага ще се постарават да направят точно обратното: ще се карат и бият. Или ще демонстрират, това, което искате, обучавайки се на лицемерие и умение да лъжат, за да изглеждат добри и послушни пред вас.
А причината за това е, че децата имат право на различни чувства.
И ако те не могат да се справят с конфликта, то в тях клокочи гняв, заради извършена несправедливост спрямо тях и той естесвено излиза навън. За това на повърхността съвсем не „избликват“ нежност и любов. Те са обидени и желаят да се възтанови справедливостта.
Наместа на възрастните в конфликта, с цел да възстановят мир и любов между сбилите се, още от самото начало е провалена. Даже е вредна. Изискването децата да изразяват чувства, които в момента изобщо не изпитват, обезценява любовта и я прави нещо малко и незначително.
Любовта е нежно чувство, която се подхранва от щастливите мигове, когато се прави нещо заедно, а също и от грижата, и добротата проявена един към друг. Но тя се убива със заповедта от родителя: „Обичай!“
Никак не е лесно да обичаш брат си или сестра си, такава любов не идва изведнъж. Тя много се различава от любовта към родителите, бабите и дядовците.
А чувството за вина: „Аз трябва да ги обичам, но чувствам съвсем друго“ е способно да създаде много беди при самооценката на детето. Искате ли това да се случи с вашите деца?

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.