Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.

Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.

Пламен нахлу в стаята разгорещен.

– Умирам от глад, – развика се той.

– Способен ли си сега да мислиш трезво? – попита го майка му.

– Искам да ям, – изкрещя Пламен. – Разбираш ли?!

– Същият си като Исав, който продаде първородството за една паница леща, а това щеше да му донесе много благословения в бъдеще: наследство, власт, почит, – побутна го майка му с ръка.

– Глупости, – намръщи се Пламен. – Такова нещо не бих продал дори за един дюнер.

– А за удобство, слава, радост, любов…? – майка му повдигна въпросително вежди.

– Аз не съм Исав, – тропна с ръка по масата Пламен. – Какъв е смисълът за бъдещето, когато аз сега съм гладен?

Майка му продължи:

– Дори не е нужна голяма размяна. Това става постепенно и неусетно с множество малки компромиси, но тези моментни наслади и желания в твоя живот днес, могат да те отдалечат от Бога и да ограбят вечната стойност на Неговите обещания.

Пламен само изпухтя и каза:

– Сложи ми да ям, моля те.