Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Разпространено е поверието, че вълците вият срещу луната.

В действителност за вълците няма значение дали има на небето луна и в каква фаза тя се намира.

Воят за тези хищници е важно средство за комуникация и социално поведение, с помощта на които те предават сведения за лова, координират действията си за него и заявяват своите права на дадена територия.

Когато вълците вият, вдигат глави, за да обезпечат разпространението на звука във всички посоки.

А на хората им се струва, че те вият на луната, защото в лунните нощи времето е ясно и няма вятър.

Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:

– Какво е това?

– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?

– Колко остава още до края? ….

Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.

– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.

Фъфлейки жената отговори:

– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.

Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.

Детето се замисли за малко, а след това каза:

– А място да я изхвърлите намерихте ли?

Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.

Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.

В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.

Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:

– Чичковците не носят пръстени.

Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….

Изведнъж момичето погледна младежа и каза:

– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.

Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….

Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:

– Той може ли да се сваля?

В настъпилата тишина се усещаше напрежение.

Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:

– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.

Хората завикаха възторжено:

– Браво! Добре го каза ….

След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.

Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.

Навярно отдавна си мечтаете за универсален електрически чайник, който можете да използвате и за термос. Може и да не ви е минавало през главата за такова чудо, но то вече съществува.

С него можете да си сварите кафе или чай, по всяко време. Леко се снема от поставката и удобно се пренася.

Отлично задържа топлина, така че топлата вода винаги ще бъде готова.

Ако сте се събрали на пикник, вземете чайникът термос с вас, с предварително завряла вода.

Бутон блокира подаването на вода и не дава възможност на течността да се излива произволно.
Обемът на съда е 1,5 литра. Това е най-доброто решение за домашни, офисни или събирания навън .

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.