Мери и Тони живееха заедно с двегодишната си дъщеричка София в предградията на столицата. Скоро семейството се допълни с още един член добермана Чери.

От кучето се бяха отказали предишните му собственици. Когато Мери и Тони го видяха в приюта за животни веднага го харесаха.

– Виж какъв красавец е, – каза Мери въодушевено.

– Да, – засмя се Тони, като го почеса зад ушите, – изглежда добродушен.

Без колебание го прибраха в дома си.

Чери бързо се сприятели със София и двамата заедно играеха на двора.

Но един ден кучето изръмжа и се озъби. Хвана малкото момиченце за памперса и го повлече по пътеката.

Мери уплашено се хвърли към кучето:

– Чери, пусни детето ми, … чуваш ли веднага …. долу….

Но изведнъж Мери се стъписа. Там, където играеше до скоро София пълзеше отровна змия.
В последния момент храброто куче успя да спаси малката си стопанка, но змията го захапа.

София не бе пострадала, но Чери бе ухапан.

Мери веднага звънна на ветеринара:

– Змия …..спаси детето, но кучето …. ухапа, – започна объркано да обяснява тя.

Ветеринарът не за първи път се сблъскваше с подобни случаи, за това разбра какво каза обърканата жена, след което попита:

– Къде живеете?

– Улицата до реката, в розовата къща до моста, – вече по-спокойно обясни Мери.

– Не се притеснявайте се, идвам веднага, – опита се да даде надежда на уплашената Мери.

Ветеринарът грабна чантата и тръгна веднага. Когато пристигна, веднага инжектира на добермана противоотрова.

След няколко минути кучето се оживи, то изглеждаше вече добре.

– Той е герой, – засмя се ветеринара, като потупа кучето по гърба.

– Да, невероятен е, – засмя се и Мери, – кой знае какво щеше да се случи със Софи, ако не беше той. А аз първоначално си помислих, че иска да нарани детето ми ….

За щастие и двамата София и кучето останаха живи и здрави….

На Никълъс Копола  му провървяло още от детството. Той бил племенник на човек, чието име отваряло врати в Холивуд.

От друга страна Никълъс бил умен и амбициозен юноша и прекрасно разбирал, че с такава фамилия, той рискува да остане цял живот в сянката на знаменитият си дядо.

В своя първи филм той все още се наричал Копола, но в следващите, той се нарекъл Кейдж, по името на популярния комиксов герой Люка Кейдж.

„Къща, в която няма никаква книга е като тяло лишено от душа“ е казал веднъж Цицерон.

Тези думи се отнасят не само за духовното богатство. Италиански икономисти установили, че между четенето на книги в детството и благополучието в зряла възраст има тясна връзка.

Английски невролог твърди, че нищо не развива така детския мозък, както книгата, защото литературата се явява катализатор на мисловните процеси.

Във всеки сюжет има начало с противоречие или конфликт, развитие, кулминация и развръзка. Тази структура кара мозъка, максимално да се задейства, да изгради някаква последователност. Човек се замисля върху връзките между събитията и анализира ефекта от действията на героите.

За това от количеството прочетени книги в детството, зависи способността на човек към логичното мислене и концентрацията взряла възраст.

Най-добрия подарък, които можем да направим на едно дете е, да му внушим любов към книгата и желание за четене.

Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.