Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Клоунът Сергеев, който всички познавали с името Мусля, по време на турне в Сибир бил в същият хотел, в който бил отседнал известен цигулар, пристигнал за първи път на това място. Техните стаи се оказали една до друга.
Музикантът рано сутринта репетирал ново сложно произведение, а вечерта, за да се разведри отишъл на цирк, неговият концерт щял да бъде едва след два дена.
Сложили го на първия ред. На арената излязъл Мусля със стара цигулка и изпълнил три музикални импровизации.
Слушателите затаили дъх, той свирел майсторски.
Гастролиращият цигулар чул фрагменти от произведение нотите, на които били у композитора-автор и музиканта, за който била написана тази музика.
Известният музикант се втурнал зад кулисите:
– От къде взехте тази музика?
– Тази сутрин в хотела, – искрено признал Мусля, – някой свиреше в хотела. Хареса ми мелодията и я запомних.
– Вие сте гений. Това е невероятно. Да запомните и да изсвирите тази музика по памет. Нужно е да се опознаем по-отблизо.
След спектакъла цигуларят в модерен костюм и много по-скромно облечен клоун отишли в един ресторант.
Три дена след това Мусля отсъствал от цирка, а концертът на цигуларят трябвало да се отмени. Нито музиканта, нито клоуна могли да намерят.
А те се затворили в една стая, изключили телефоните си и свирели един на друг. Когато свирел известният цигулар плачел Мусля, а когато свирел Мусля, плачел цигуларят.

Успехът в по-зряла възраст се определя от успеваемостта и оценките в училище. Ако няма хубави оценки, пътят към „светлото“ бъдеще на детето е закрит. Но дали това е така?
Имали ли сте двойка по математика или физическо възпитание? Всичко е наред! Няма нищо страшно! Списъкът от „Великите двойкаджии“ е показател, че вашият талан е в съвсем друга област.
Ето ви един от този списък Уинстън Чърчил.
Пакостникът Унстън, най-големият син на аристократични родители не харесвал процеса на обучение от най-ранна възраст.
Не че бил безнадежно глупав. Учителят му често го намирал скрит в някой ъгъл, да чете книги неотговарящи за възрастта му.
Чърчил отказвал да си учи уроците, да работи по време на урока и въобще не искал да участва в учебния процес.
Двойкаджията Уинстън впоследствие получил Нобелова награда по литература.
“ Училището няма нищо общо с образованието, – пише Чърчил. – Това е институция за контрол, където децата се привикват на основните навици в общежитие“.
Правете си сами изводи! Ние обичаме нашите деца и за това спокойно приемаме всичките им двойки, забележки и „недодяланости“. Не позволявайте „строгия“ учебен процес да „нормализира“ някой гений!