Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….

Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.