Архив за етикет: въпрос

Шеги и остроумия за чужда сметка

imagesДавидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

Цинично приятелство

image.phpСветослав получи бележка от най-добрия си приятел: „Ти си циничен предател“. Той бе озадачен, не можеше да разбере, какво точно има в предвид приятеля му.

Вярно е, че в училище Светослав наричаха „професора“, защото все обясняваше нещо на някого, а когато учителят задаваше въпроси, той можеше да отговори на всичките. Е, това все пак бе преувеличената представа на неговите съученици.

Но Светослав знаеше, че много неща има да учи. Не веднъж се бе препъвал в една или друга дума. И ето, днес той не знаеше какво е това „цинично предателство“.

Когато баща му се прибра от работа вечерта, Светослав го изчака да се нахрани и малко да си почини, след което го попита:

– Татко, какво е това „цинично предателство“?

Всеки път, когато баща му се опитваше да му обясни някое понятие ставаше напрегнат и съсредоточен. Сякаш преливаше безценна течност от една епруветка в друга.

– Да си циничен означава да си студен, пресметлив и егоистичен. Произхожда от гръцката дума „кион“, което означава куче. Когато ми се отдаде възможност, ще ти обясня връзката между цинизма и кучетата, които странно защо се смятат за символ на лоялност. Това е дълга история, която доказва, колко хората са неблагодарни на животните, които доста съвестно ни служат. Например кучето, мулето, коня, магарето  ги използваме за посмешище и подигравки.

Светослав не се стърпя и се обади:

– Докато опасните зверове като лъв, тигър, вълк и дори лешояд, който се храни със мърша, се радват на незаслужено уважение в повечето езици.

– Да се върнем на въпроса, – продължи баща му. – Циничното предателство е хладнокръвно, безнравствено и безчувствено предателство.

Светослав искаше да попита баща си, дали има предателство, което не е цинично, което да не е егоистично и пресметливо, но не посмя.

Той разбра, че приятелят му се е разсърдил за това, че помогна на друг, опълчил се срещу него. Но приятелят му не бе прав. Той щеше да постъпи подло, ако го бе подкрепил в този момент и щеше да съжалява за постъпката си.

Без таблети и смартфони децата не изпитват пристрастяване

preview-650x390-650-1446815826Електронните устройства правят живота ни много по-прост и лек. Чрез тях ние постоянно сме в контакт с близките, споделяме снимки и впечатления.

Но, за съжаление, не винаги използването на тези устройства е разумно. Особено, когато става въпрос за деца, които имат неограничен достъп до своите смартфони и лаптопи.

Технологиите привличат хората с това, че във виртуалното пространство може да се опита нещо ново.

Много е трудно да се откаже от тях човек, защото няма никакво ограничение в задоволяване на желанията.

С едно натискане на бутон детето може да получи каквото иска.

Ето защо децата свикват със смартфона моментално и за разлика от възрастните не винаги могат да се контролират.

В името на семейното щастие

imagesБракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.