Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Всеки ден се съобразяваш, какво трябва да направиш за деня и кое е с приоритет пред другите. Не трябва да се разсейваме от маловажните и дребни неща в живота си.

Забелязали ли сте, колко лесно губим радостта си заради някоя дреболия? Нещо малко ни подразни и ние губим радостта си. Когато знаем посоката, която сме избрали в живота си и направим завой, губим мира и радостта си.

Да предположим, че днес е бил лош ден за теб. И защо лош? Косата ви не е получила цвета, който са ви обещали в магазина, от където сте взели боята, а дрехите май не са последна мода и …. вие сте оклюмал и нещастен, смятате, че сте станали за посмешище на околните.

Това са дребни неща, които понякога ни засягат много и все пак те наистина нямат голямо значение. Не казвам, че трябва да ходиш неугледен, да миришеш на пот и ….., но това не е най-важното в живота.

Апостол Павел много ясно е казал по този въпрос: “ Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа“.

Какво бе най-важното нещо за вас, преди да срещнете Исус Христос? Работа? Кариера? Трупане на пари? Желанието да направиш голям удар за деня? Да бъдеш популярен и известен? А може би само да имаш сигурност в живота?

Всички тези неща нямат значение в сравнение с радостта да познаваш Исус.

Хиляди реклами казват: „Ти не струваш нищо, докато не използваш нашия продукт“. Дори и телевизионни новини се натрапват като най-важното нещо на деня. Но те не са! Нищо не е толкова безполезно, както вчерашния вестник. Просто защото нещо е спешно и незабавно трябва да стане,  не означава, че е толкова важно.

Трябва да се замислим сериозно за някои неща. Каква част от това, за което се притесняваме ще има значение утре? Повечето от нещата вероятно няма да има значение за утре, още по-малко за вечността.

Трябва да живеем в светлината на вечността.

Погледнете и вижте, живеем за неща, които наистина не са от значение. Когато живеем в светлината на вечността, осъзнаваме, че малките неща, за което се притесняваме не могат да ни направят щастливи и радостни, дори да се изпълнят.

За това трябва всеки ден да считаме всичко за “ загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус“. Това е най-важното и то ще ни приготви за вечността.

Преди хората да се появят на земята, разни изчадия се събрали, за да направят някакво зло. Един от тях казал:

– Скоро човеците ще бъдат създадени. Не е справедливо да притежават толкова добродетели и толкова възможности. Трябва да предприемем нещо, за да им попречим да просъществуват.

– Да ги напълни с пороци и недостатъци. Това ще ги унищожи, – извикал някой от тях.

Най-старият от злите духове казал:

– Това няма да е достатъчно. Мисля, че трябва да ги лишим от нещо. Така че недостига му да ги изправя постоянно пред ново предизвикателство.

– Добре казано! – възкликнали всички.

Но един млад и хитър зъл дух, застанал в ъгъла, подхвърлил:

– Трябва да ги лишим от нещо важно… Но от какво?

Най-старият от тях мислил дълго и накрая отсякъл:

– Сетих се! Ще им отнемем ключа към радостта и мира.

– Прекрасно… Чудесна идея! – извикали изчадията.

Водачът им добавил:

– Въпросът е къде да го скрием, за да не могат да го намерят.

Един от тях взел думата:

– Ще го скрием на върха на най-високата планина в света.

Друг веднага му възразил:

– Спомни си, че са силни и упорити. Някой може да се изкачи на върха и да го намери, а намери ли го един, вече всички ще могат да се изкачат и предизвикателството ще изчезне.

Трети предложил:

– Тогава да го скрием на дъното на морето.

Четвърти възразил:

– Те са любопитни; някой ден ще построят устройство, с което да слязат на дъното, и няма да е трудно да го намерят.

Пети казал:

– Да го скрием на някоя далечна планета.

Останалите му отвърнали:

– Някой ден ще построят кораб, с който ще могат да пътуват до други планети, и ще го открият.

Един от тях, който дотогава мълчал и слушал внимателно предложенията на останалите, се изправил в средата и казал:

– Знам къде да поставим ключа, за да не го намерят. Трябва да го скрием там, където никога няма да го потърсят.

Всички обърнали учудено погледи към него и в един глас го попитали:

– Къде?

Той отговорил:

– Ще го скрием в тях самите… много близо до сърцето им…

Разнесли се смехове и одобрителни възгласи.

– Ха-ха-ха!… Те ще го търсят безуспешно навън, без да знаят, че той е бил в тях през цялото време.

Най- младия от тях се обадил със скептичен тон:

– Хората копнеят да бъдат радостни и спокойни. Рано или късно ще се появи някой достатъчно мъдър, за да открие къде е ключът и ще каже на всички.

– Може и това да стане, – отвърнал най-старият от злите духове, – но хората по природа са недоверчиви към простите неща. Ако такъв човек се появи и разкрие, че тайната е скрита във всеки един от тях… никой няма да му повярва.

 

Виктор се двоумеше в нерешителност. Вятърът развяваше буйният му перчем, но това не му помагаше особено много.

– Скачай! – чу той Станислав, който стоеше до него.

– Страх ме е . Това са цели дванадесет метра.

– Какво толкова? Затичай се, затвори очи и скочи.

– Никога до сега не съм скачал от такава височина. Даже и от два метра не съм скачал във вода, защото съм получавал синини по гърдите. А тук е шест пъти повече.

– Навярно си имал неуспешен опит и сега си мислиш за него?

– Да.

– Ако тогава не си се ударил лошо и все пак си се гмурнал във водата, ти и сега би го направил.

– И тогава ме беше страх, както и сега.

– Ако носиш в себе си спомена за неуспешния опит, той ще те съпровожда навсякъде и нищо ново, интересно и смело няма да можеш да направиш в живота си. Не става въпрос само за този скок, а в живота си изобщо. Нима ти не искаш да се избавиш от страха си?

– Разбира се, че искам. Влизал съм в ледена дупка, скачал съм с парашут, лежал съм на пирони, ходил съм по въглени, бил съм се на улицата, но този страх ме преследва постоянно.

– Ти веднъж си го приел и си взел решение да се страхуваш. Така страхът е заживял в теб. Ти живееш вече доста време с него.

– Какво да направя тогава?

– Вземи решение и се откажи от своя страх. Ако се откажеш от него, в теб ще се освободи място, което трябва да запълниш с нещо. С какво искаш да го запълниш?

– Със смелост.

– Уверен ли си в това? Всеки път, когато трябва да скачаш, когато усещаш, че ти е страшно, ще се чувстваш смел. Готов ли си за това?

– Да искам да сменя страха си със смелост.

– Добре, тогава скачай!

Виктор стоеше на края на моста. Ниско долу проблясваше водата на планинското езеро.

„В душата ми има страх, но аз го заменям със смелост“, – помисли си Виктор.

Изведнъж той почувства неочакван подем. Дълбоко пое дъх, затича се и скочи във водата от дванадесет метра височина.

Така Виктор стана смел.