Това бе обикновена фабрика за производство на паста за зъби, но имаха голям проблем. В края на конвейра излизаха празни тубички.

Директорът осъзнавайки важноста на въпроса събра началниците на цеховете. Дълго умуваха.

– Конструкторския отдел е много натоварен, не можем да му възложим да решава и този проблем, – констатира някой от инженерите.

– Да привлечем тогава друга инженерна компания, – обади се друг.

– Но това е много дълъг процес, – възропта един не много млад ръководител. – Първо трябва да се предвиди бюджет. Следва предложение за сключване на контрактът, – мъжът сви още един от пръстите си на ръката, – привличане на независима трета фирма като изпълнител и т.н. Това са шест месеца разтакаване най-малко, да не говорим за похарчените средства.

– Някой има ли някакво конкретно решение по въпроса, – гласът на директорът звучеше отчаяно и потиснато.

Нерешително и плахо напред пристъпи млад инженер, той скоро бе постъпил във фабриката:

– Да вземем високо технологична везна. Тубичките една по една ще минават през нея. Щом теглото на някоя от тях се окаже по-малко, ще се включва сирена и работник, ще отива до накрая на лентата, за да я отстранява.

Все пак  това бе някакво решение и ръководителите си тръгнаха успокоени. Много скоро след поставянето на везната, вече нямаше толкова много празни тубички и оплакванията на клиентите намаляха.

След известно време изненадващо защо и директорът не знаеше, но вече нямаше брак, а оплакванията бяха секнали.

– Отчетът може да не е верен, – каза на себе си директорът и реши лично да се увери какво става.

Когато директорът влезе в цеха, забеляза, че няколко метра преди везната е пуснат най-обикновен вентилатор за 30 лева, който издухваше празните тубички в кошница.
Когато ръководителят на цеха го видя бързо дотича:

– А, това ли? – махна с ръка към вентилатора. – На един от работниците му омръзна постоянно да тича до края на лентата, когато свирнеше сирената, за да маха празните тубички.

– Какво просто решение, – засмял се директорът. – Човек, който не познава целия технологичен процес е успял да види и внедри нещо съвсем просто. Трябва да поощрим работникът за далновидността му. Това е един добър урок за нас. При всяка възможност трябва да мислим по-простичко, независимо от това колко голям ни изглежда проблема.

Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.

Когато искаме да направим хубави снимки, повечето от нас няма да рискуват живота си.

Но за някои заплахата за живота им не е пречка, когато става въпрос за качествена фотография.

Когато разгледате тези снимки, ще успеете да видите от обратната страна на фотографиите и по достойнство ще оцените професията на фотографа.

UNDE е представил подбор от множество такива кадри.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..

Дните изкарани без електричество от бременни жени в Канада са свързана с епигенетично наследство на децата им. През 1998 г. е имало суграшица и мощни снежни бури, които отрязали транспорта и повече от три милиона канадци са останали без ток, а това е оставило отпечатък върху ДНК на потомството, появило се в периода 1998-1999г.
При проучването специалистите са проследили живота на 150 семейства. Установено е, че у 36 деца в метилираната ДНК има характерни изменения в Т-лимфоцитите. Нивото на метилиране е в пряка зависимост от броя дни, които е нямало електричество. Епигеномът на детето претърпява някой изменения под влияния на фактори предизвикващи стрес.
Тук става въпрос не само за психологичното преживяване на бъдещите майки. Измененията, които са получили гените са свързани с метаболизма на захарта и имунитета. При получилите се така „деца на бурята“ съществува голям риск за астма, затлъстяване и диабет.