Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Ваш приятел никога не казва истината. Пред него има три картинки с числата от 1 до 3. Той си избира една.

Вашата задача е да разберете, какво число е изтеглил, като му зададете само един въпрос.

Трудно, нали?

Тук не се изисква време, можете да мислите колкото си искате. Важното е, да успеете!

Ако много се затруднявате или не ви се мисли, ето един от възможните отговори.

Отговор:

Помолете приятелят си от числото, което е избрал да извади две, а след това да раздели единица на получената разлика.

Вашият въпрос е: „Отговорът  положително число ли е“?

Ако приятелят ви отговори „да“, той е изтеглил 3, ако отговорът е „не“ е 1, ако приятелят ви каже „не зная“ е 2.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?