Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

„Aravrit“ е нов писмен език, който може да се чете на арабски и иврит, създаден от Лирон Лави Туркенич въз основа на двата съществуващи езици в израелския крайбрежен град Хайфа, където евреи и араби живеят заедно.

Лави Туркенич, израелски писател и лингвист, е измислила нов начин на писане на арабски и иврит. Тя го е нарекла „Aravrit“ – комбинация от думи на двата езика.

Тези, които искат да прочетат думата на арабски, гледат в горната част на думата, а онези, които искат да я прочетат на иврит – в долната.

Желанието ѝ да създаде език за всекидневния живот довело до появата на 638 нови символа, които включват арабски и еврейски букви; символи, които се четат и на двата езика.

Лави Туркенич в момента разработва своя проект на техническо ниво, за да улесни процеса на писане и печат за всички. Въпреки това, тя не вярва, че това е най-добрият начин за изучаване на арабски от нулата.

Иврит и арабски са семитски езици, някои думи са много сходни помежду си, други имат дори същото значение и звучение. Съществуването на такава общност укрепва връзката между двата езика.

В този свят ние сме непрекъснато заети с нещо, непрестанно се суетим, действаме. При това никак не ни вълнува въпроса, има ли човек някакъв личен живот с Бога. Християнските „активисти“ живеят като във витрина, докато силата се крие в най-съкровеното тайно място на душите им.

Трябва да се отървем от чумата, която поразява духа ни в тази религиозна епоха, в която живеем. В живота на нашия Господ нямаше бързане и бягане, няма супер-дейност, която толкова много ценим.

Най-главното в Царството на Исус Христос е личната връзка на човека с Христос, а не неговата полза в обществото.

Достойнството не е в практическата дейност на човека, а във факта, че в него се вливат Божиите истини.

Вие не знаете какво ще ви изпрати Бог, не можете да си представите какви трудности ви предстоят в родината или далече от нея, но ако губите времето си в супер дейност, вместо да попивате фундаменталната истина на Божието Изкупление, когато ви стане трудно, просто няма да издържите и ще се пречупите.

В това време се утвърдете в Бога, вместо да бързате в спешни дела.

Тази седмица има много необичаен празник. Симхат Тора  – שמחת תורה е празник, празнуващ приключването на ежегодния цикъл на публичното четене на Тората – Петокнижието на Мойсей.

След това започва нов цикъл с раздела за създаването на света и Адам, първият човек на земята.

„Адам“ е и първото име, дадено от Бога на човека. Това име има специфично значение, което не се отразява в превода.

Земята, по която вървим и човечеството са свързани помежду си от момента на сътворението.

Ролята, дадена на Адам от Бога, е ясна – да управлява и да култивира земята. „И Господ Бог създаде човека от пръст из земята…“. Това е един библейски стих. Еврейският оригинал разкрива съвсем нов поглед по този въпрос.

Името на първия човек отразява превъзходно силата на еврейския език. Името Адам אָדָם ,произнася се адам, на иврит е свързано с две други думи: דַּם (дам) „кръв“ и אֲדָמָה (адама) „земя“.

Тази езикова връзка показва, че най-простото значение на името Адам е свързано с „кръв“ и „земя“. Връзката между тези думи и тяхното значение е ясна само когато четете текста на иврит.