Защо и как никой не знаеше как точно се беше случило това, но Петър Иванов бе започнал да сътрудничи към женската консултация в своя малък град. Той не бе учил за лекар, неговата работа бе съвсем друга.

Вече десет години Петър идваше на това място и разговаряше с жените, които бяха дошли да правят аборт. Той всячески се стремеше да направи така, че жените да променят намерението си.

Веднъж той се срещна в женската консултация с Роксана, младо момиче с големи уплашени очи.

– Навярно знаете, че аборта е убийство, – започна Петър.

– Но аз ничий живот няма да отнема, – Роксана нервно въртеше кичур коса около показалеца си.

– Вие ще лишите заченатото във вас от възможност да живее, така ще унищожите един човешки живот – възмути се искрено Петър.

– Нима това може да се нарече човек? – опита да се противопостави Роксана.

– Слушайте, всяко дете идва точното на време, когато е нужно …., – опита се да я вразуми Петър.

– Разбирате ли, – умолително започна да кърши ръце младата жена, – съпругът ми настоява за аборт.

– Щастието на двамата с мъжа ви не може да бъде изградено върху кръвта на нероденото ви дете, – каза с болка Петър. – Абортът, който се готвите да направите е не само ваш грах, но и на мъжа ви.

Роксана стоеше с наведена глава и мълчеше.

– Мога ли да се помоля за вас? – попита Петър.

Роксана само кимна. След молитвата тя си тръгна, без да даде някакви признаци за решението си.

След два дена позвъниха на Петър и го осведомиха, че подготвят Роксана за операционната зала.

Петър заплака и започна усилено да се моли. Молеше се така, сякаш неговото дете умираше.

След около десет минути телефона му се обади, бе получил SMS, който гласеше:

“ Не можах. Отказах се от операцията“.

Съобщението бе изпратено от Роксана.

Петър вдигна нагоре ръце и започна да благославя и благодари на Бога за обрата, който бе станал в последния момент.

Радостната вест бе малко помрачена, защото когато съпругът на Роксана бе разбрал, че жена му се е отказала от аборта, я бе напуснал.

Но Божите милости нямаха край.

Младата майка срещна достоен човек, който се ожени за нея и прие новороденото като свое.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Всяко лято Калоян ходеше на гости при баба си на село. Там прекарваше чудесно сред природата. Смях и радост изпълваха дните му, когато бе при баба си.

Поотрасна Калоян, възмъжа, но желанието му да ходи на село не отслабна.

Веднъж, когато родителите му се суетяха около неговото заминаване, той им каза:

– Вече съм голям. Какво се въртите край мен, сякаш съм малък. Не се тревожете, сам мога да отида при баба.

Родителите погледнаха сина си притеснено, но се съгласиха с него и замълчаха.

Баща му и майка му стояха на перона и го изпращаха. Даваха му последните си напътствия, а синът недоволно реагираше:

– Да, знам това. Сто пъти вече ми го повторихте ……….

Родителите му се спогледаха и млъкнаха. Тогава баща му каза:

– Сине, ако ти стане недобре или нещо те изплаши, ето вземи това…. –  и той пъхна нещо в джоба на сина си.

Влакът най-сетне тръгна. Калоян седеше във купето, гледаше през прозореца и от време на време отваряше торбата с храната, която майка му бе приготвила за из път и си похапваше.

А около него хора, все непознати. Блъскат се, шумят. Влизат и излизат. Една от пътуващите жени в купето му направи забележка:

– Я си свали краката от седалката. Там сядат хора, а обувките ти, кой знае от къде са минали.

Господинът, който седеше срещу него, недоволно го изгледа. На Калоян му стана неудобно. Времето вървеше бавно, а на него всичко му се струваше неприятно, прекалено тежко и натоварено ….

Скоро му стана страшно. Той се сви и заби в ъгъла. Потекоха сълзи от очите му.

Изведнъж Калоян си спомни, че баща му бе пъхнал нещо в джоба му. Треперещата му ръка напипа бележка. Той я разгъна. На нея беше написано:

„Синко, аз съм в съседния вагон“.

Бог е винаги до нас, независимо от това колко близко го чувствате. През цялото време Той е непосредствено до всеки от нас.

Всеки си има мечата. Макар понякога и неосъществима, тя не напуска съзнанието ни и чертае ярка картината на осъществяването ѝ.

– Ех, ако можеше ….!

Кой ли не е въздишал по неизпълнимия си блян.

В едно малко селище, някъде накрай света, живееше един Чук. Той беше трудолюбив и съвестно изпълняваше задълженията. Неуморно чукаше ден и нощ до изнемога.

Но Чукът имаше една мечта. Искаше да полети в космоса.

– Другите летят, с какво съм по-лош от тях? – казваше той. – Освен това ще прикова звездите към небето, така че да не падат от него.

Чукът можеше и да полети, но не знаеше как да се издигне нагоре, но имаше и друг проблем.

Самият той често се чудеше:

– Толкова съм зает в работата си, че не знам, от къде да взема свободно време за това начинание, а толкова много ми се иска да полетя в космоса!

Така чукът продължи да работи всеотдайно без почивка, въпреки мечтата, която много често спохождаше мислите му.

А вечерно време, когато видеше някоя звезда да пада, въздишаше тежко:

– Е, мен ме няма там, в противен случай това не би се случило.

И отново въздишаше. За него мечата му се струваше непостижима.

Какво да се прави, като бе нужен толкова много на земята …..

Наричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.