На Марта не ѝ оставаше много. Тя лежеше безпомощно в леглото и премисляше минали събития.

– Ех, мислех си, че една добра жена никога не мисли за себе си – и тежко въздъхна. – Постоянно трябваше да правя нещо за някой друг, а моите нужди оставаха най-накрая, ако останеше изобщо време за тях.

До нея обикновено седеше най-малката ѝ дъщеря Ели, която слушаше оплакванията ѝ.

– Какъв живот изживях? – питаше се Марта. – Грижех се за мъжа си, момчетата и момичетата в семейството.

– Ти си правела всичко необходимо, според силите си, за да бъдеш една добра майка и съпруга, – опитваше се да я успокои Ели.

– Да, правех това, но то не беше добро, – говореше съвсем тихо Марта. – Не ви помогнах да станете по-самостоятелни, а обсебвах и вършех нещата, които сами трябваше да правите. Така ви причиних голяма злина.

В спомените на Марта изплува разгневения ѝ мъж, който току що бе научил от лекаря, че жена му е неизлечимо болна.

– Нямаш право да умираш, – задавено говореше той, – Чу ли ме? Какво ще правя аз без теб?

Бе добър човек, но бе свикнал всичко жена му да върши. Не знаеше къде са съдовете, чиниите и чашите, за да ги сложи на масата. Никога не бе се включвал в чистене след ядене или миене на съдове. За него това не бе негово задължение.

– Наблюдавам как братята ти се отнасят със съпругите си – Марта погледна тъжно Ели – и това, което виждам, съвсем не ме радва. Чакат всичко наготово и не им помагат в нищо. И за това съм виновна аз, така съм ги научила.

– Не се упреквай, те си са такива, – студено каза Ели.

– Всичко давах за вас, а себе си пренебрегвах, – редеше на глас тъжните си мисли Марта. – Мислех си, че ако не вземам нищо за себе си на този свят, ще го имам в изобилие в отвъдния, но това е пълна глупост. Бог е отредил да се радваме на живота, а не да се превръщаме в жертви на околните.

Ели гледаше майка си и недоумяваше, от къде ѝ идваха тези мисли в главата? За нея тя бе свита, скромна, отдаваща предимство на другите.

Марта се опита да се надигне от възглавницата, но не успя. За това съвсем тихо промълви:

– Ели ……, – гласът ѝ звучеше глухо.

Дъщеря ѝ се наведе над нея, за да я чуе по-добре.

– ……обещай ми, че няма да последваш моя пример. Моля те не прави като мен …… Радвай се на живота, който Господ ти е дал …….

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.

Времето се беше оправило и Марко реши да се поразходи. На улицата забеляза малко мръсно момче и в него се зароди идеята да го зарадва.

Извади от джоба си картата си за почивка край морето и му я подаде.

Момчето я взе и я сложи до другите събрани предмети в ъгъла на голям кашон, където спеше през нощта Това бе неговата закрила от лошото време и студения вятър.

Марко се ядоса не на шега:

– Вместо да яде хамбургери и пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, той се свива в един кашон и яде развалено месо, което е събрал от боклука, – каза си той. – Навярно като играе в пръста си прави торти от кал и ги яде.

Изведнъж яда му мина и Марко разбра нещо, което беше ново за него:

– Колкото и да е странно, такъв избор правим и ние, когато трябва да решим да кажем „да“ или „не“ на света. Божите удоволствия са пир, поставен пред нас. Имаме на разположение трапеза с духовни наслади, които веднъж вкусени, ни избавят от празнотата на търсенето на земни удоволствия.

Марко се загледа в момчето и добави:

– Начинът да освободим сърцето от господството на греха е чрез наслада в Бога.

Светостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ни предложи.

Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.