Дългоочаквания сняг заваля. Снежинките се спущаха плавно в някакъв непредвидим танц, но щом стигнаха земята изчезваха.

– Не е достатъчно студено, – каза баба Пена, – затова се разтопяват толкова бързо. Ето и локвите не са замръзнали.

– Колко са красиви, – пошепна с възторг малката Мая, прилепнала носле в стъклото на прозореца.

Изведнъж малкото момиче изтича до гардероба и облече палтото си. Нахлупи шапката си и нахлузи на краката си топлите ботуши, които скоро майка ѝ бе купила.

Преди да усети баба ѝ, че излиза, отвори вратата и изскочи бързо навън.

Мая протегна ръка, но снежинките достигайки дланта ѝ, която бе топла, изчезваха за миг.

Брат ѝ Борис тъкмо се връщаше от училище.

– От къде идват снежинките? – попита го Мая.

Той погледна сестра си и започна да ѝ обяснява:

– Снежинките се зараждат в облак. Когато температурите в него са минусови, се образуват кристалчета лед, които имат шестоъгълна форма.

– А защо са толкова различни? – попита Мая, вглеждайки се внимателно в падащия сняг.

– Снежинки се концентрират на определени места – отбеляза Борис – и започват да растат на дължина, ширина и височина. Температурата и влажността влияят на качеството и растежа им.

Мая бе широко ококорила очи и внимателно слушаше брат си.

Борис усещайки, че е привлякъл вниманието ѝ, продължи да обяснява „авторитетно“:

– Когато времето е сухо и студено, снежинките растат на височина.

– Тогава ще приличат на пръчици, – бързо съобрази Мая.

– Да, – кимна брат ѝ, – но ако растат на дължина и ширина, те правят това по посока на лъчите на шестоъгълната си форма.

– Трудно ми е да разбера на къде растат, – недоволно отбеляза Мая.

– Как ще разбереш това? – усмихна се Борис. – Влажността и температурата винаги са различни, а разликите им са много малки. Така една снежинка може в даден момент да расте на ширина, а в друга в непосредствена близост до нея на височина.

– Но винаги има едно основно правило, – отбеляза баща им Светослав, който се връщаше от работа. – Кристалите лед, които имат шестоъгълна форма се съединяват по между си по страните си, а не с ъглите си.

– Тогава снежинките ще растат на шест страни, – досети се Борис.

– Освен това от всеки лъч, може да се отклони ледено клонче под ъгъл 60 или 120 градуса, – прибави бащата.

– За това, че климатичните условия се различават, те ще се отразяват на външния вид на снежинката, – обобщи Мая, която добре бе разбрала това, което бяха ѝ обяснили Борис и Светослав.

–  Ето защо всяка снежинка е индивидуална и уникална, – заключи Борис.

Тримата се любуваха на падащия сняг, а за това не им трябваха много обяснения.

Този ден съвсем не приличаше на зимен. Сякаш някой го бе заменил с такъв от есента. Бе облачно, но тихо. А температурите бяха над 20 градуса. Какво объркано време!

Група тийнейджъри се събраха у Мишо. Когато нахлуха в празния апартамент, някой предложи:

– Хайде да играем!

– На какво? – попита Симо.

– Някой казва фраза, а друг я допълва, – поясни Виктор, който бе авторът на идеята.

– Допълнението какво трябва да бъде? Да съответства ли точно на фразата или просто, каквото ти дойде на ум? – заинтересува се Румен.

– Няма значение, – махна с ръка Виктор, – ако не сложим ограничения, могат да се получат доста хумористични изречения.

Някои неохотно се съгласиха да участват в тази игра, но други с радост я приеха.

Виктор започна първи:

– Ако ти копаят яма ….

– … не им пречи, – добави Стамен.

Всички се засмяха. Отговорът на Стамен се хареса на младежите.

Така играта увлече и нежелаещите да участват в нея. Всеки се стремеше да даде такъв отговор, че фразата в комбинация с него да звучи хумористично.

– Не говори за себе си лошо …

– …. за да не вършиш работата на другите.

– Никога не казвай: „Сбърках“…

– …. по-добре кажи: „Ау, колко интересно се получи“.

– Ако ви смятат за глупак ….

– ….. опитайте се да загубите някой и друг килограм.

– Часовникът ни помага да се събудим….

– …. но основно ни пречи да спим.

– Ако кажеш: „Не помня“….

– …. значи не е станало.

– Най-добрият начин да почистиш стаята е ….

– …. да изгубиш SIM картата си в нея.

– Ако щастието ви не е в парите ….

– …. изпратете ги на мен.

– Добрият алкохол на масата …

– …. ще покрие кулинарните ви пропуски.

Младежите ръкопляскаха след всяко сполучливо попадение.

Така облачното и нестандартно време за сезона остана на заден план.

Много от нас виждат хора, които просят на улицата, но реагират по различен начин. А знаете ли, че много от тези седящи на улицата, нямат покрив над главата си и разчитат на милостта на минаващите край тях?

Когато времето е топло, тези бездомници все някак се справят, но когато вали или стане много студено, те се нуждаят от топли дрехи, завивки, …., а ние им подхвърляме по някой лев, като по този начин успокояваме съвестта си:

„Е, с нещо помогнах на този човек. Нататък да се оправя сам, както намери за добре“.

Радослав често виждаше едни и същи хора, които увити в дрипите си, просеха на улицата. Той не можеше да остане безучастен към съдбата им.

Още нямаше голям студ и със снега се разминахме, но Радослав реши да направи подарък на тези нещастници.

Имаше куриерска служба, чийто представител можеше да занесе предплатена пратка на кой да е човек, който се посочваше от изпращача.

– Тази куриерска служба ще ми свърши точно това, което искам, – каза си Радослав. – Освен това поръчката мога да на правя чрез интернет и да закупя директно неща от техния магазин.

И младият човек поръча якета, одеяла, дори и спални чували, които куриерът щеше да занесе на бездомниците.

Когато лошо облечените, просещи хора на улицата получиха пакетите бяха приятно изненадани.

– Това за нас ли е?
– Да не би да сте сбъркали получателят?

Те още не можеха да повярват, че някой се бе смилил за тях. Та това беше много повече, отколкото очакваха.

Радостни и щастливи, те благославяха благодетелят си.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Понякога се случват доста странни неща. Навярно такива инциденти имат една единствена цел, да се укрепи разклатената вяра в човечността у хората.

Бе обикновен ден, както много други преди, а може би и след това. Слънцето грееше, макар и по-слабо, но въпреки сезона, не беше студено.

Изведнъж, неизвестно защо, автобус със пътници се запали по средата на улицата.

Това причини голямо безпокойство у хората, които станаха свидетели на този инцидент.

– Вижте автобусът гори!

– Господи, вътре има хора!

Мнозина излязоха бързо от близкия магазин и се втурнаха към горящия автобус. Някои от тях заедно с минаващите оттам започнаха да чупят прозорци на автобуса, за да помогнат на пътниците да излязат по-бързо навън. Други започнаха да гасят огъня с всички налични средства.

Собственикът на магазина Самуил Александров, забеляза, че след като излязоха пътниците от горящия автобус, вътре бе останал още един човек.

„Навярно е загубил съзнание или му е станало лошо“ – помисли си той.

Самуил не се поколеба и влезе сред пламъците, за да спаси непознатия.

Пожарът изглеждаше от страни доста заплашително, но никой от пътниците в автобуса не пострада сериозно.

Журналист пристигнал на мястото на инцидента попита Самуил:

– Как така се решихте да влезете в огъня? Не се ли побояхте, че сам можехте да се подпалите?

– Нямаше време за много мислене, – засмя се Самуил. – Този човек не излезе с другите. Какво можех друго да направя? Ако вие бяхте на мое място бихте постъпили по същия начин.