Офисът бе изцяло компютризиран. Охраната почти бездействаше, а това пагубно ѝ въздействаше. Затова пазачите понякога, за да се развлекат сядаха на компютрите и играеха.

Една вечер, когато в офиса нямаше никой и охраната играеше на компютрите, само на Quake, защото друга игра не бе инсталирана, позвъниха от централния офис и попитаха:

– Всичко наред ли е при вас?

Пазачът, който държеше слушалката между ухото и рамото си, отговаряше едносрично, защото в това време се опитваше, в играта на компютъра, да убие едно чудовище.

Разговорът разсея охраняващия и чудовището всеки момент щеше да го надвие. И то наистина триумфира накрая над човешката бързина на ръцете му.

В това време, тези, които се бяха обадили по телефона, притеснявайки се, че нещо не е, както трябва, щом пазача, така отговаря, попитаха:

– А вие как сте? Добре ли се чувствате?

Охранителят, ядосан от загубата си в играта, изкрещя в слушалката и започна да хрипти от вълнение:

– По дяволите….. убиха ме! Ясно ли е? – и веднага затвори.

Реакцията на системата за сигурност и полиция беше почти мигновена.

След пет минути група от полицаи вече избутваше вратата на офиса, очаквайки да се сблъскат с грабителите, които убиваха пазача.

А пазачът като видя непознати мъже, застана с оръжие в ръка зад стоманената врата.

Инцидентът бързо приключи, но никой от охраната повече не играеше на компютрите.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.