Ако Тексас бе европейска страна, щеше да бъде по-голяма от всички останали европейски страни с изключение на Русия.
В САЩ Тексас заема второ място по площ, непосредствено след Аляска.
Тексас е бил независим 9 години, от 1836 до 1845 г.
Когато Щатите анексирали Тексас, щата получил особени привилегии. По този начин, република Тексас е единственият щат, който е бил приет в Съединените щати като равноправен член на съюза и независима държава.
Освен това, само на Тексас е било разрешено да издига своето знаме – „знаме с една звезда“ – наравно с държавното знаме на САЩ.
В средата на XIX век, по време на гражданската война между Севера и Юга, Тексас взема страната на южняците. Т.е. бил е срещу Вашингтон. Съществуват документи, според които в навечерието на войната, през 1861 г., по-голямата част от жителите на Тексас са гласували да се отцепят от САЩ.

Днес знаем за света много повече от преди. Компютри и оптични кабели предават информацията във всяка точка на земята за съвсем кратко време.
В последно време са направени много повече научни открития, в сравнение с останалото време от съществуването на човечеството.
Въпреки това миналият век е белязан от най-страшните и жестоки войни в човешката история. Да не говорим за днес, когато има множество стълкновения, издеварелства над хора, ….
Но никога не сме били толкова далеч от решаването на най-главния въпрос.
В Библията се казва, че в света има два вида мъдрост. Първата е Божията мъдрост. Мъдрост, която съди всичко от гледна точка на вечността.
За тази мъдрост Писанието казва: „… мъдростта, която е отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна“.
Вторият вид мъдрост е „мъдростта на този свят.“ Тази мъдрост не допуска идеята Бога и Неговите морални принципи да влияят за решаването на човешките проблеми. Тя се стреми да реши всички проблеми на обществото, без Бога. И до какво ни доведе това?
Внимавай, коя мъдрост ще избереш!

Всеки от нас е запознат с пирамидите и гробниците на фараоните в Египет.
Въпреки това, много интересни открития в историята на археологията остават загадка за нас.
Някои археологически находки рядко се споменават в книгите, въпреки че те имат значима стойност за учените и науката като цяло.
Крепоста Саксайуаман се намира в границите на Куско, Перу – в бившата столица на инките.
Гигантските каменни блокове са сложени толкова нагъсто, че дори стотици години след тяхното строителство не може да се плъзне между тях лист хартия.
Много съвременни учени отричат ​​крепостното предназначение на тази цитадела.
На тази територия имали право да идват само инки. Цитаделата е смятан за дом на Слънцето, място за оръжия и войната. Начело на йерархичната стълба можел да бъде само законнорождения инка с кралска кръв.

Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.