Били атакувани три села на брега на езерото. Убити са 16 души. Бойците не са използвали огнестрелно оръжие, за да не привлече вниманието на военнослужещите от Баги.

Всички жертви са били граждани на Чад.

Епископът на епархията Гор Розарио Пио Рамоло е заявил, че през последните месеци атаките са се засилили в Чад, в резултат на което са загинали 70 човека, а 200 са ранени.

Ислямски атаки са извършвани главно в Нджамена, столицата на Чад и на границата с Нигерия.

Терористичните актове и нападения, според експерти, са в отговор на серия от мерки, предприети от правителството на Чад, срещу дейността на „Боко Харам“ в района на езерото Чад.

Езерото е граничната зона на три съседни държави: Нигерия, Чад и Камерун.

„Президентът на Чад Идрис Деби обяви открита война на ислямистите – каза епископ Рамоло – и тези актове са свидетелство за това. Преди това екстремисти не са действали само в Чад, а само на границата с Нигерия“.

Властите смятат, че някои ислямисти се крият под прикритието на бежанци от Централно африканската република или завръщащи се от там. Поради това съвсем наскоро в страната е било забранено носенето на всякакви покривала на лицето, от рода на никаб и бурка.

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.