Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Достолепов обичаше да се присмива на хората, които вярват в Бога. Самият той твърдеше:

– Аз съм атеист – и се гордееше с това.

Веднъж той пътуваше с влака до едно неголямо селище. Щеше да изнася поредния си доклад.

Влакът спря на една малка гара и Достолепов излезе в коридора на влака. Там един от пътниците беше запалил цигара, а кондукторът му направи забележка:

– По-добре не пушете тук. В това село живеят християни и ако видят какво правите, няма да ви се размине лесно …..

Достолепов чу препоръката на кондуктора и реши да се пошегува с някой от местните. Когато един мъж приближи към влака той му подвикна:

– Кажете ми къде е тук пътя към ада?

Мъжът изобщо не се смути, погледна солидния господин и спокойно отговори:

– Вървете напред и никъде не се отклонявайте! Нищо не променяйте в живота си и за нищо не се разкайвайте. Така ще пристигнете навреме там, а може и по-рано.

Достолепов се изчерви. Челото му се покри с капчици пот. Той извади носната си кърпа и притеснено се обърса.

„Дали като свърша с доклада си, да не се пъхна набързо в някоя църква, да запаля свещ и да поискам прошка от Господа? – помисли си той. – Ами ако Той наистина съществува и аз съм се отправил към ада?!“

Всяко лято Калоян ходеше на гости при баба си на село. Там прекарваше чудесно сред природата. Смях и радост изпълваха дните му, когато бе при баба си.

Поотрасна Калоян, възмъжа, но желанието му да ходи на село не отслабна.

Веднъж, когато родителите му се суетяха около неговото заминаване, той им каза:

– Вече съм голям. Какво се въртите край мен, сякаш съм малък. Не се тревожете, сам мога да отида при баба.

Родителите погледнаха сина си притеснено, но се съгласиха с него и замълчаха.

Баща му и майка му стояха на перона и го изпращаха. Даваха му последните си напътствия, а синът недоволно реагираше:

– Да, знам това. Сто пъти вече ми го повторихте ……….

Родителите му се спогледаха и млъкнаха. Тогава баща му каза:

– Сине, ако ти стане недобре или нещо те изплаши, ето вземи това…. –  и той пъхна нещо в джоба на сина си.

Влакът най-сетне тръгна. Калоян седеше във купето, гледаше през прозореца и от време на време отваряше торбата с храната, която майка му бе приготвила за из път и си похапваше.

А около него хора, все непознати. Блъскат се, шумят. Влизат и излизат. Една от пътуващите жени в купето му направи забележка:

– Я си свали краката от седалката. Там сядат хора, а обувките ти, кой знае от къде са минали.

Господинът, който седеше срещу него, недоволно го изгледа. На Калоян му стана неудобно. Времето вървеше бавно, а на него всичко му се струваше неприятно, прекалено тежко и натоварено ….

Скоро му стана страшно. Той се сви и заби в ъгъла. Потекоха сълзи от очите му.

Изведнъж Калоян си спомни, че баща му бе пъхнал нещо в джоба му. Треперещата му ръка напипа бележка. Той я разгъна. На нея беше написано:

„Синко, аз съм в съседния вагон“.

Бог е винаги до нас, независимо от това колко близко го чувствате. През цялото време Той е непосредствено до всеки от нас.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.