Жителите на Уругвай са страстни любители на чая.

Ако шофьорът е пиян в Уругвай, се приема за смекчаващо вината обстоятелство при пътно транспортно произшествието.

Уругвай е една от най-динамичните страни в Латинска Америка.

Повече от 95% от цялата електроенергия в страната се произвежда от водноелектрически централи.

За семейства, които не могат да купят на детето си лаптоп или компютър, властите предвиждат безплатни такива от 2009 г. насам.

Бизнесът на Стамат бе едно безкрайно напрежения. Той не вършеше нищо незаконно, но нарушаваше редица правила и норми от бизнес етиката. Да не говорим, че част от работниците при него бяха незаконно пребиваващи в страната.

Той имаше големи планове и мечти, но не обръщаше внимание на дребните неща. Целта му бе да подписва колкото се може повече договори и с възможно повече клиенти.

Обещаваше срокове, които нямаше намерение да спазва. Вписваше в офертите материали, които изобщо не използваше. Гарантираше качество, което не се стремеше да постигне.

За Стамат беше важно да хване поръчката, а после правеше нещо малко видимо на обекта, за да успокои клиента, че работата върви.

С оплакванията, закъсненията и гнева на клиентите, той се справяше лесно, като хвърляше вината на някой друг и отново даваше обещания, който нямаше намерение да изпълни.

Работата все пак вървеше. На клиентите и бе писнало от оправданията и обещанията му и гледаха час по-скоро да се освободят от Стамат.

Като работодател, той плащаше по-малко на работниците, като обясняваше, че е недоволен от работата им.

Днес трябваше да е привършил прокарването на тръби за напоителна система. Както винаги пак закъсняваше със сроковете, за това подвикна на един от работниците:

– Не си губете времето да ги закопавате надълбоко, само ги покрийте отгоре с пясък и пръст. Дали са закопани на петдесет или на двадесет сантиметра няма значение – и махна с ръка.

– Господине, – чу зад гърба си Стамат, – ако не се закопаят тръбите по-надълбоко след месец, вятърът ще отвее пясъкът и пръстта и те ще се оголят.

– След един месец няма да сме тук, – засмя се самодоволно Стамат.

– А вашата репутация? – продължи да настоява стоящият зад него.

Вбесен Стамат се обърна:

– Кой си ти, че да ми ….

Но изведнъж гласът му секна. Срещу него стоеше съвсем непознат човек, в чийто очи се отразяваше небето.

Стамат се окопити и изръмжа недоволно:

– Ти пък откъде се взе? За мен ли работиш?

– През целия ти живот, – усмихна се човекът.

Стамат беше готов да го наругае и да го изпрати да работи с другите, но не можеше. Гласът му бе застинал в гърлото. Усещаше се безсилен, не можеше дори да помръдне.

Някаква топлина изпълни тялото му. Спомени, в които не бе постъпвал  по най-добрия начин минаха като на лента през главата му.

Камъкът, който изпълваше гърдите му се разтопи, а от очите  му закапаха сълзи…..

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!