Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Докато майка им се приготвяше за работа Сара и Лили се чумереха и нещо си шепнеха. Накрая Сара каза:

– Мамо, защо все трябва да работиш?

– Това означава храна, дрехи, кънки, … и всичко,  което пожелаете, – отговори майка им.

– Не можем ли днес да отидем на разходка в парка или на кино? – обади се Лили.

– Не, милички, – каза майката, – имам среща с клиент.

– Мамо, а кога ние ще ти станем клиенти? – попита Сара.

Майка им замълча. Тя бе изпълнена с напрежение и чувство за вина. Малко след това каза:

– Имате пет минути да се приготвите, иначе тръгвам сама.

Момичетата с възклицания хукнаха към стаята си. Майка им се обади по телефона и отмени срещата.

Децата имат нужда от повече внимание. Те се чувстват пренебрегнати, ако родителите им постоянно са заети.

Родители, престанете толкова много да работите, парите, които изкарвате, няма да задоволят нуждата от любов, която търсят децата ви!

Вие често си налагате чувство за дълг, вина и се жертвате за другите.

Но за да бъдем щастливи в живота си трябва да се погрижим и за себе си.

Отделяйте време за собствените си нужди. Правете това, което наистина ви доставя удоволствие.

Почувствайте как живота ви придобива нови краски и вие ще придобиете нови сили, така че по-леко да помагате на другите.

Като минимум можете да въздействате на другите с вашият личен пример.

Детето осъзнава вината си, когато му обясните отношението си към дадена постъпка. Важното е, да го убедите, че е постъпил лошо и не забравяйте да изслушайте мнението му по този повод.

По време на сериозен разговор, не унижавайте детето си. То трябва да чувства вашата любов и грижа ви за него.

Децата направили пакост, искрено се срамуват, че не са оправдали надеждите на родителите си.

Да водиш разговор, в който да разясняваш нещата на едно дете, съвсем не е лесно нещо. Винаги има сълзи, но всичко трябва да завършва с думите:

– Аз те обичам.

Любовта трябва да победи, да помогне да се справим със всякакви трудности във възпитанието.