Колко е хубаво, че сме освободени от закона  на греха и смъртта. Радвам се, че повече няма да се подчинявам на робството на греха.

Но какво да правим, когато въпреки тази прекрасна и славна истина, ние се препъваме и съгрешаваме?

Тичайте към Отца и се покайвайте.

Звучи много просто, но ние често правим точно обратното. Вместо да отидем при Бога, позволяваме на страха и вината да ни отдалечават от Него.

Мислим си: „Отново се препънах. Как мога да отида при Бога, не заслужавам неговата прошка“.

Не правете подобна грешка. Не позволявайте на сатана да ви уговори да съгрешите в коя да е сфера на живота ви само, защото сте отстъпили в друга. Когато излезете от Божия път, просто изповядайте греха си и се върнете при Бога.

Чуйте, Бог знае греха ни не от момента, от който го изповядаме, Той го знае от самото начало. Но когато изповядаме греха си, ние се избавяме от него и очистваме живота си от последствията му.

Идете при Бога. Приемете Неговото прощение. Колкото и “страшно“ да сте съгрешили, Той желае да ви прости и очисти от всеки грях.

Борис бе слабо русокосо момче. Очите му бяха тъжни, изпълнени с болка. Той седеше с учителя си Добромиров на една пейка в парка.

– Знаете ли какво означава това, майка ви да пие? – въздъхна тежко Борис. – Най- скъпият ми и любим човек се мумифицира с фалшив алкохол. Аз съм ѝ син. Тъжно и обидно ми е за нея.

– Тя не е била такава преди? – попита Добромиров.

– Всичко започна, след като почина баща ми. Тя и до сега не може да го пусне, все още го обича и тъгува по него.

– Това е истинско безумие, – каза Добромиров. – Алкохолна интоксикация навярно с умопомрачение. Силна възбуда приличаща на лудост.

– Аз не умея да поставям диагнози, – каза още по-тъжно Борис.

– Какво прави майка ти по цял ден? Само с алкохол ли се налива?

– Всеки ден плаче пред иконата, една такава малка с Божията майка и младенеца. Тя е толкова объркана ….

– Говорил ли си с нея? – попита Добромиров.

– Разбира се, опитах се няколко пъти да говоря с мама….

– Какво ѝ каза?

– Не разбираш ли, татко няма да се върне, а ти си ми нужна много повече на този свят, – очи на Борис се насълзиха при спомена, когато ѝ крещеше и я дърпаше, искайки майка му да дойде на себе си.

– А тя как реагираше на това?

– Нищо не ми отговаряше, мълчаливо признаваше вината си.

Двамата замълчаха.

– Не мога да я спра с нищо, – заплака Борис. – Разбирате ли, аз нямам никакъв личен живот ….. не мога да я оставя за дълго сама в апартамента.

– Защо?

– Ту бутилката с газ ще забрави да изключи или няма да затвори крана. И водата прелива от мивката и залива килимите.

– Нито една нормална жена не би водила такъв живот. тя трябва да се лекува, а не да живее под един покрив с теб, – каза Добромиров.

– Не искам да се разделям с майка ми, – каза Борис, – но в това състояние ….

Изведнъж Борис вдигна бодро глава и тържествено каза:

– Спомням си една мисъл, която често казваше баща ми: „Каквото и да става, винаги бъди истински мъж“.

Добромиров насърчително потупа Борис по рамото.

Пиеща майка или баща гуляйджия, всеки с мъката си и всеки от тях се движи в свой собствен коловоз.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.